Когато се прибра у дома, той най-сетне се почувства способен да работи. Ейми и Чарли се оправиха сами и си легнаха. Когато къщата притихна, Адам прекоси площадката и завари сина си заспал на светнала лампа, легнал по гръб с палец в устата, прегърнал плюшеното си кученце, с което спеше още от раждането си. Адам го целуна по челото и угаси лампата.
През следващите четири часа и половина той се зае с юриспруденцията на Върховния съд във връзка с Петата, Шестата и Осмата поправка и реши да приключи не защото се чувства изморен, а защото знаеше, че ако остане още, ще бъде изтощен на следващата сутрин.
Сънят го споходи едва към три. И почти веднага го споходи често повтарящ се кошмар. Беше в пещера, в една дупка в Йоркшир Дейлс в Англия, където го беше завел треньорът по време на пътуване в гимназията. Входът представляваше капак от кофа за смет върху част от тръба. После следваше промъкване по корем по камъните, наполовина потънали в калната вода. Това беше началото на огромен и неразгадаем лабиринт, прострял се на километри под възвишението. Адам изпадна в паника, искаше да излезе, да се върне у дома при Морган, само че нея я нямаше и той внезапно осъзна, че е в капан. Изкрещя. После примигна, отвори очи и чу мобилния си телефон да звъни. Трябваше да вдигне. Погледна часовника на нощното шкафче — пет и четирийсет и пет.
— Какво става, по дяволите? — каза той по телефона.
— Адам? Адам? Чуваш ли ме? — Гласът отсреща звучеше далечен. — Обажда се Мичъл. Юджин Мичъл. Помниш ме, нали?
Разбира се, че помнеше: костюмиран възпитаник на Йейл, по-голям от Морган с няколко години, който, Адам беше твърдо убеден, се бе опитвал да я сваля по време на обучение във фермата, школата на ЦРУ във Вирджиния. Тримата бяха излезли да изпият по една бира три седмици преди сватбата му с Морган, вечер, която едва не го накара да се запита дали изобщо постъпва правилно, като се жени за нея.
— Адам, аз съм в Тел Авив. Извинявай, че ти звъня толкова рано, но Морган трябваше да ми се обади, че всичко е наред, преди да отлети за Щатите в неделя. Не съм я чувал. Отначало помислих, че нещо я е забавило, но разпитах нашите контакти в Газа и се оказа, че тя изобщо не се е регистрирала в хотела там. По-късно тази сутрин ще ти звъннат официално от Лангли, но реших, че е добре да те подготвя. Съжалявам, приятел, но положението не изглежда розово.
4.
Вторник, 3 април и сряда, 4 април 2007 година
Човекът, който говореше, носеше изгладени панталони от туид, блейзър и бяла риза с разкопчана яка. Беше на петдесет и няколко и малко пълен. Представи се като Гари. Адам беше сигурен, че го е виждал и преди, когато Морган замина за Балканите.
— Съзнавам, че точно на вас ще ви бъде трудно да повярвате — поде той с леко провлачения си вирджински изговор, — но всичко ще завърши добре, имайте ни доверие.
Беше по обяд. Седяха в просторно кафене в хотел „Хамилтън“, стар хотел в центъра на града, който, макар и в момента управляван от някаква верига, беше съхранил своята самобитност. Адам пиеше третото еспресо и се мъчеше да постигне нужната бистрота на мисълта, за да се справи с информацията, която този Гари и приятелчето му Майк — слаб афроамериканец с костюм от „Брукс Брадърс“ — се опитваха да му предадат.
След нежеланото събуждане по телефона от страна на Юджин Мичъл от Тел Авив Адам успя някак да стане, да вдигне децата, да ги облече и да ги предаде на Мила. Обаче всичко останало му беше като в мъгла, включително последните приготовления за делото „Съединените щати срещу Махмуд“.
В опит да си прочисти главата той извървя пеша десетте пресечки до метрото, намери си място и забоде поглед в „Уошингтън Поуст“. Думите обаче танцуваха пред очите му, лишени от смисъл. Когато пристигна в кантората, се постара да се държи нормално и да се съсредоточи. Не успя. Обаждането на Гари, който го покани в „Хамилтън“, му донесе облекчение и когато тръгваше за срещата малко след това, прочете загрижеността по лицето на Естел.
Не започна добре. След като се настаниха в черните кожени кресла около кръглата масичка в дискретен ъгъл на помещението, Адам настоя Гари да му разкрие каква е била мисията й и дали той е взел решението да я изпрати в Газа. Гари призна, че е ръководител на нейния отдел в Управлението, но отказа да отговори на въпросите му, а с поведението си създаваше впечатление, че се справя с досадно насекомо. Непрекъснато повтаряше едно и също: „Тази информация е секретна и нямам право да я разкривам.“
— Работата е там — продължи Гари, — че още не знаем със сигурност дали Морган е била отвлечена. Стотици неща могат да забавят агент в нейното положение, затова единственото, което знаем със сигурност, е, че не се е върнала от Газа в Израел. В момента най-важното е да се предпазим от прекомерна реакция. Знам, че това ще ви бъде трудно, но трябва да продължите да вършите обичайните неща.