Адам прекара следобеда в разхвърляния кабинет на Джо Брайт в университета близо до Юниън Стейшън, където двамата се мъчеха да отгатнат въпросите, които върховните съдии евентуално щяха да им зададат на следващия ден, и репетираха как да им отговорят. През цялото време той се мъчеше да потисне страховете и тревогите си. Постара се да прогони категорично друга мисъл: че правителството е право в преценката си за неговия клиент Ахмад Махмуд, тоест че Адам се опитва да извоюва свободата за човек, който принадлежи към организацията, лишила съпругата му от нейната свобода.
От адвокатите, на които предстои да се явят пред Върховния съд, се изисква да изчакат реда си в преддверията с дъбова ламперия отстрани на величествената мраморна сграда. Адам, към когото не след дълго се присъедини професор Брайт, пристигна рано, преди първото дело в десет часа — спор относно конституционността на разрешителните за риболов в Аляска. Адам се надяваше да се успокои. Обаче когато излезеше на арената в единайсет, готов да посече лъвовете от Министерството на правосъдието, той нямаше представа кой може да седи на местата за публиката зад месинговата бариера, която разполовяваше залата. Първият човек, когото мерна, леко приведен напред на мястото си, беше служителят на ЦРУ Майк от хотел „Хамилтън“. Адам срещна погледа му, а Майк вдигна длан и само с устни му каза „по-късно“. Адам неволно потръпна. Усещаше как по тила му избива пот.
После видя Нуха, сестрата на Ахмад Махмуд. Беше облечена с нов елегантен костюм, но изглеждаше изтощена. Адам отново се съсредоточи. Всяка негова дума, всяко негово действие през следващите шейсет минути трябваше да бъдат за клиента му. Приставът прочете името и номера на делото и Адам се приближи до катедрата. Огледа седналите съдии. Беше готов.
В аргументите, които Адам се постара да изложи във встъпителната си реч, нямаше почти нищо ново. Той каза на съда, че делото е за това докъде се простира изпълнителната власт и дали е приемливо една администрация да променя конституционните правила, засягащи личната човешка свобода. Главният юридически проблем обаче беше свързан със закона, по силата на който беше осъден Махмуд.
— Правителството само твърди, че благотворителната организация, на която той е дал пари, „Закат Рилийф“, е прикритие за терористична дейност — заяви Адам. — Не са предоставени никакви доказателства в подкрепа на това предположение, основано на информация, която според правителството е класифицирана. В резултат господин Махмуд не можеше да отговори на фактите по простата причина, че не знае какви са те.
Тъй като беше едно от най-новите попълнения сред адвокатите, които се явяваха пред Върховния съд, Адам вече беше получил урок от по-възрастните си колеги: макар че от адвокатите се очакваше да изнесат петминутна реч, преди да отговарят на въпроси на съдиите, на практика биваха прекъсвани много по-рано. „Давам ти деветдесет секунди“, каза му Джо предишната вечер. Всъщност се оказаха седемдесет и четири. Точно както очакваше Адам, първата намеса дойде от страна на главния консерватор в съда, интелигентния и страховит съдия Антонин Скалия.
Адам тъкмо беше достигнал първата си риторична кулминация, цитат от Магна Харта, когато Скалия го прекъсна:
— Прекрасно познаваме древната велика харта. Сериозно ли предлагате всеки път, когато правителството иска да възбуди дело като това, свързващо конкретна личност с организация, то най-напред да доказва какъв е обликът на тази организация още от най-основните принципи? Представете си, че ми е отправено обвинение съгласно Закона срещу рекета и корумпираните организации, че имам връзки с мафията. Правителството длъжно ли е да установява, че мафията де факто не се интересува от благото на децата и на възрастните хора?
През следващите петдесет и осем минути Адам се чувстваше като неволен пътник на интелектуално влакче на ужасите. През част от времето той изглеждаше сякаш не е в час, сякаш се е оказал случайно насред ожесточено правно състезание, продължаващо с години, между Скалия и либералния съдия Брейър от отсрещната страна на подиума: двамата велики юристи водеха поредната битка в дългогодишната си война.
И тогава, точно когато всичко изглеждаше почти приключило, изрече думите, които беше търсил, за да прикове вниманието на съдиите. Най-напред цитира делото, което Рони му спомена преди две вечери. В него Върховният съд от времето на Гражданската война е постановил, че правата, които Линкълн си е присвоил, за да интернира враговете на Съюза, са неконституционни.