Само един имейл наистина беше важен — от тъща му. „Здравей, миличък, опитвам се да се свържа със скъпата си дъщеря и с теб. Грамадни целувки и поздравления. Ти си суперзвезда. Винаги съм казвала, че имаш огромна дарба, а ето че вече я показа пред света. Много ми се иска да видя децата. Мислех да дойда за няколко дни следващата сряда. Нещо против? Мир и любов на всички. Шерел ххх.“
Адам се зачуди как да й отговори.
5.
Четвъртък, 5 април 2007 година
Тя знаеше, че сигурно още е много рано, защото макар в килията й да не проникваше естествена светлина, се чуваха звуците от света навън и тя бе доловила фаджр, призива за молитва преди зазоряване. Бяха минали осем дни, а филмът продължаваше да се върти в главата й понякога забързано, друг път на забавен каданс. И всеки път щом започнеше, й идеше да спре прожекционния апарат, но колкото и да опитваше, не можеше.
Винаги започваше съвсем спокойно, със спомени за Акрам: за сърдечното му присъствие, за пристрастеността му към египетските цигари, за свръхестественото му умение да преодолява многобройните пречки по пътищата в Газа. Но после бързо се израждаше: тялото му на площадката пред апартамента с назъбената и окървавена рана, която завинаги унищожи усмивката му. Халил и Омар, проснати безжизнени на стълбите. И после миговете — общо не повече от броени секунди — на нейното отвличане и на осакатяването на Абдел Насър. Тъмночервената му кръв, неочаквано гъста и лепкава, когато потече по плочките на пода. Последният удар с приклада на пушката, заглушил ужасяващите му викове. И собственото й задушливо и отвратително пътуване, завързана и със запушена уста в багажника на черния мерцедес, където я държаха дълго след смрачаване и я принудиха да се облекчи в бельото си. И всеки път шествието от образи приключваше с пауза, по време на която тя се бореше да възпре повторното му нахлуване в съзнанието й. Понякога успяваше да мисли за Чарли и за Ейми в продължение на доста минути, достатъчно дълго, за да си ги представи живо и да се надява, че този път страховитият филм няма да се върне. Но той винаги започваше отново. Пак онази вътрешна прожекция, срещу която тя явно беше безсилна.
Мускулите я боляха, след като нощи наред бе спала на тънката пластмасова постелка на пода. Днес обаче се почувства различно, усети позната болка в корема.
— Мили боже! — възкликна тя гласно. — Цикълът ми.
Морган все още почти нямаше представа кой я е отвлякъл и къде се намира. Стаята й, по-точно килията й, беше по-малка от два метра и половина на два метра и половина. Сигурно беше някакъв склад или килер. Преди да отиде до тоалетна всяка сутрин, трябваше да изчака идването на единствената жена, която я охраняваше. Тя й завързваше очите и я придружаваше в сградата. Морган усети, че коридорите са тесни, а стените — тънки, и подозираше, че е дълбоко във вътрешността на бежанските лагери в Газа, които представляваха претъпкани от хора лабиринти от бетонни бараки, построени след Израелско-арабската война от 1948 година, като всяка кутийка беше разделена от съседната с тясна уличка без настилка.
След като я отвлякоха, я возиха в мерцедеса с вързани ръце и крака повече от половин час. Следователно се намираше някъде в Джабалия, огромния лагер до град Газа. Обаче като нищо можеше да е и на километри на юг, в Рафия или в Хан Юнис. В най-добрия случай можеше да се надява днес надзирателката, трийсет и няколко годишна, която беше чула да наричат Зейнаб, да пристигне навреме и Морган да не изцапа оранжевия си гащеризон като на затворниците в Гуантанамо. Все някак щеше да й обясни, че се нуждае от санитарни материали.
Най-сетне Морган чу призива на мюезина: изглежда наближаваше пет сутринта. Само още два-три часа преди идването на Зейнаб. Как така в курса „Оцеляване, отбягване, съпротива, бягство“ не бяха разгледали въпроса с менструацията й? Отговорът беше очевиден: защото курсът беше създаден от мъже. Мислите й се насочиха към фермата и далечната есен на 1993 година. Инструкторът й по програмата беше ветеран от спецчастите във Виетнам, известен с измамно милия прякор Бъд, който не криеше убеждението си, че Управлението не бива да наема жени. Управлението не биваше дори да изпраща жени на местата, където смятаха, че ще се нуждаят от неговите умения.
— Бъд, ти си копеле — каза си Морган. — И защо, по дяволите, не ни показа как да си направим тампон от парче пластмасова постелка?