Въпреки всичко успя да се засмее.
Бъд още в началото на курса предупреждаваше учениците си, че ги очаква едно от най-стресиращите преживявания през живота, и след като минаха през инсценировки на отвличане, лишаване от храна и сън, след като бяха подложени на безмилостен разпит и лежаха вързани часове наред в неудобни пози, които спираха кръвоснабдяването и предизвикваха в мускулите усещането, че са нападнати от жилещи мравки, Морган и останалите се съгласиха с това. Обаче колкото и да беше трудно, беше само тренировка.
— Мога да се справя — заяви тя на стените на килията си. — Аз съм професионалист.
Известни й бяха психологически изследвания, които показват, че хората, подготвени да прекарат известно време като заложници и научени да разпознават свързаните с това опасности, обикновено се справят по-добре и впоследствие се възстановяват по-бързо. Обаче тя всеки ден усещаше как към нея приближава черен и мъчителен ужас, как под краката й се ширва бездънно езеро от страх.
Най-лошите мигове настъпваха, когато картините в съзнанието й спираха да се нижат и тя се замисляше за децата. Една нощ се събуди в килията си от сън, в който Адам казваше на Чарли и на Ейми, че майка им е мъртва. Дори след като реши, че се е разсънила напълно, сънят продължи, зловещата сцена все още се разиграваше и участниците в нея скърбяха, колкото и да се опитваше да ги увери, че не е мъртва. Виждаше сълзите и чуваше риданията им, обаче не можеше да направи нищо, за да ги спре. Най-сетне наистина се събуди и отначало не се осмели да приеме облекчението, да не би не то, а кошмарът да се окаже истински. Никакъв курс на ЦРУ не би могъл да я подготви как да се справя с такива видения. Трябваше просто да се мъчи да ги прогонва.
Явно се беше поунесла, защото крушката на тавана светеше и Зейнаб я разтърсваше. Както винаги беше облечена с дълга дреха и иранско манто, жилетка, която прикриваше всякакви женствени очертания, а главата й беше увита с шал.
— Тоалетна сега. Тръгвай. Къпане. Чисти дрехи.
Държеше старателно сгънати дрехи на купчинка: нова оранжева фланелка, оранжев гащеризон и оранжеви мъжки боксерки. Похитителите й бяха проявили впечатляващо внимание към подробностите и я бяха снабдили дори с оранжеви джапанки. Морган носеше предишните си дрехи вече три дни. Потръпна, като си спомни, че преди това беше прекарала почти три дни и нощи със собствената си риза и панталони, опръскани с кръвта на Абдел Насър.
— Моля те, трябват ми превръзки — примоли се Морган. — Онова време от месеца ми е.
Жената я гледаше неразбиращо.
— Време? Сутрин е. Ти се мие.
Морган се помъчи да изобрази състоянието си, като притисна корема си, преви се и се смръщи.
— Ти болна? Няма доктор. Днес няма доктор.
— В цикъл съм! Трябват ми превръзки! — не се сдържа и повиши тон Морган. Отново прибягна до жестове, посочи към слабините си и се помъчи да покаже, че между краката й се стича течност. Бореше се със сълзите: — Няма смисъл да ми даваш проклетия гащеризон, ако не ми намериш превръзки!
Очите на Зейнаб светнаха разбиращо.
— А! Котекс! Ялла. Когато ти се върне, аз дам.
Морган се остави да й вържат очите и протегна ръце за белезниците. Отново се остави покорно Зейнаб да я отведе към мръсната баня. Арабката й подаде кърпа и сапун, свали белезниците, натика я вътре и заключи вратата.
— Десет минути — отсече. — Ти има десет минути. Мий се.
Вътре имаше пластмасов стол. Морган се съблече и преметна униформата си на стола. Набързо използва тоалетната, после застана под душа. Водата беше хладка, но за кратичкото скъпоценно време тя можеше да опита да отмие затруднението си.
До края на деня, както и предишните дни, не се случи нищо. Нямаше нищо за гледане, нищо за четене, Морган можеше само да рови храната в подносите, които Зейнаб й носеше два пъти дневно, и когато арабката й позволеше — да ходи до тоалетната. Нямаше с кого да говори — когато не се грижеше за нуждите на пленницата, тъмничарката й беше някъде другаде, отвъд заключената врата на килията. Морган знаеше, че непрекъснато има и други хора. Понякога Зейнаб не пристягаше превръзката й за очи и тя зърваше широк мъжки гръб в коридора. Чуваше трополенето на ботушите им, а понякога — и гласовете им, докато спорят на арабски. Обаче нито един от тях не я заговори дори по време на отвличането.
Килията беше твърде тясна, за да се разхожда, а понеже се опасяваше, че я наблюдават, Морган се стесняваше да прави физически упражнения. Затова седеше с кръстосани крака на голия под, сред голите стени с олющена светлозелена боя или лежеше на пластмасовата постелка, използвайки единственото одеяло като възглавница. Понякога си тананикаше тихичко, припомняйки си песни от летните лагери в далечното си детство или традиционните кънтри и уестърн мелодии, любими на баща й. Искаше й се да бе учила поезия, но не беше. Затова изпадаше в унес, мислеше за децата и за брака си, разсъждаваше кои може да са похитителите й и какви са шансовете да я освободят.