Преди години Морган беше чела разказа на Брайън Кийнан за петте години, които прекарал като заложник в Бейрут. Беше озаглавил книгата си „Жестока люлка“ и това леко я озадачи. Сега обаче разбираше какво е имал предвид. Точно като него и тя се чувстваше смутена и безпомощна като бебе, а гледките и звуците в ограничения й свят бяха странни като усещанията, нахлуващи в съзнанието на новородено. Морган си спомни, че в Америка, в невъзможно далечния си живот, тя се оплакваше от усещането, че не контролира съдбата си и че обстоятелствата — децата и бракът й с вманиачен адвокат работохолик — са я подчинили на желанията и нуждите на други хора. Колко странно й се струваше сега. Тук нямаше контрол над нищо. Ако Зейнаб решеше да се отнася жестоко към нея, тя не би могла да направи нищо, ако се държеше любезно, това щеше да е благодат. Трябваше някак да я накара да говори. Само че единственото, което можеше да очаква в момента, беше вечерта, когато Зейнаб идваше да угаси лампата, чийто ключ се намираше отвъд заключената врата. И ако Морган имаше късмет, умората от многочасовото бездействие щеше да бъде достатъчна, за да заспи.
Някъде след втория призив за молитва тя се замисли за Адам и за неговото изпитание, при това с непривична нежност. Сигурно вече бе разбрал, че нещо адски много се е объркало. Дали от Управлението се бяха свързали с него? Почти беше сигурна. Несъмнено Гари и някой от синеоките му помощници скоро щяха да се срещнат с него и да се държат с престорена безгрижна самоувереност, уж знаят как да я спасят. Обаче опитът да го успокоят щеше да се основава на лъжи, както и голяма част от професионалната им двойственост. И те като нея не знаеха кои са похитителите й. Какво ли беше казал Адам на децата? Как се бе справил с отдавна чаканото разглеждане пред Върховния съд?
Усети, че започва да се откъсва от това място, сякаш съзнанието й е напуснало тялото и тя се рее на воля. Това видение бе толкова реално, сякаш халюцинираше. Отново си беше у дома, подът трепереше от тежките стъпки на Адам, който слизаше по стълбите. Усети мириса на потта му, когато той се върна от крос, и чу плавния му английски — една от няколкото причини Морган да реши още от пръв поглед, че със сигурност ще види отново този малко непохватен английски младеж.
Седмица след като за пръв път пиха кафе на Харвард Скуеър, се озоваха в леглото — нощ на откровение. В мига, в който Адам Купър стана неин любовник, непохватността му се стопи.
— Значи не се е случвало досега? — попита той, когато тя се съвзе, влажна и грейнала, след първия път, когато той я доведе до няколко последователни оргазма. — С нито едно от момчетата, които си познавала в Тексас?
— Не — измърка Морган. — Нито веднъж.
Надали на света имаше друг човек, с чието тяло нейното да е толкова съвместимо. Колко печално, че двамата се бяха отчуждили във всяко друго отношение.
Морган забеляза, че Зейнаб понякога почти не схваща какво се опитва да й каже затворничката, а друг път бързо се ориентира. Морган действаше предпазливо, но миговете на разговорливост на Зейнаб въпреки това й носеха облекчение.
— Ти има деца? — попита арабката, застанала на прага с поднос храна.
— Да, имам две. И те се нуждаят от мен.
— Как се казват?
— Ейми и Чарли — отговори Морган. — Ейми и Чарли. — Гласът й пресекна. — Тя е на десет. Той е на осем. Добри деца са и знам, че им липсвам. Ти също ли имаш деца?
Жената подмина въпроса й и попита:
— Момчето или момичето харесва повече?
— И двете. Обичам ги. Трябва скоро да ги видя. Може ли да им се обадя? — попита с надежда. — Кога приятелите ти ще ме пуснат?
— Може би няма да ги видиш скоро. Според мен не е възможно. И обаждане не е възможно. Нали знаеш, бащите на много арабски деца в Гуантанамо. Отдавна не виждали. Не говори по телефон. Може и за теб дълго време. А в Газа много деца не виждали майка си, понеже тя умряла, израелците убили. — Остави подноса. — Сега ти яде. Защо оставила деца и дошла в Палестина? Това не твоя война.
Морган се помъчи да се овладее. Защо наистина беше зарязала Ейми и Чарли, за да дойде на това място и да изпълнява мисия, която почти не разбираше? И защо толкова години, докато бе живяла удобно в Бетезда, всъщност беше копняла отново да се изложи на опасност? Не биваше да допуска Зейнаб да разбере, че е напипала чувствителна струна. „Стегни се“, нареди си мислено с британската фраза на майката на Адам. Докосна лицето си. Слава богу, очите й все още бяха сухи.