— Знаеш защо съм тук — каза и се опита да се усмихне. — Тук съм, за да разследвам случаи на погазване на човешките права. Хората в Газа са ми приятели и аз се опитвам да им помогна.
— Приятели ли? Твоят приятел е Абдел Насър. Той е предател. Не помага на никого, само на израелците. Защо ти е приятел?
Разговорът заприличваше на разпит.
— Той познава много хора. Работим заедно.
Зейнаб вирна глава и цъкна с език — проява на презрително недоверие. Излезе и заключи вратата.
Останала отново сама, Морган си припомни запознанството на Адам с Гари Търмънд. Адам сигурно не го помнеше. Клетият скъп Адам не беше добър физиономист — още една причина, ако такава изобщо беше нужна, защо от него не би излязъл добър разузнавач. Обаче двамата с Гари се запознаха след програмата „Оцеляване, отбягване, съпротива, бягство“, когато повечето курсисти заедно с преподавателите бяха отишли в една мрачна таверна близо до фермата. Дори бяха провели кратък разговор за ползата от смъртното наказание, след който нито един от двамата не остана доволен от мнението на другия.
Гари, по онова време доста по-слаб, стоеше на бара и пиеше бира от бутилката, докато Бъд и другите инструктори му докладваха как са се справили курсистите.
— В онзи ден реших, че двамата с теб сме създадени един за друг — каза й месеци по-късно Гари. — Твърдяха, че умееш да си държиш езика зад зъбите, нищо че толкова ти се иска да спиш с оня ляв адвокат.
Морган беше разпределена да работи с Гари няколко седмици след програмата.
— Обикновено най-трудно е да направиш прикритието си достоверно — обясни й той. — При теб то се налага от само себе си. Отсега нататък човешките права няма да бъдат само академично упражнение. Това ти е работата.
Отделът за демокрация, човешки права и труд на Държавния департамент провеждаше разследвания, пускаше доклади и изпращаше служители да дават показания на изслушвания пред Конгреса. Само че за разлика от по-голямата част от многобройните му служители секцията на Морган изцяло беше креатура на ЦРУ. И се състоеше само от четирима човека — Морган, Гари, Юджин и колежката й от Тел Авив Алиша Филипс, ведра жена от Милуоки със свежо лице.
Гари беше техен водач и главен постови, ветеран в тиловите операции от Войната в Залива през 1991 година и антисъветския джихад в Афганистан. Той стоеше предимно в Съединените щати, но Морган, Юджин и Алиша прекарваха месеци на Балканите и живееха в апартамент в Сараево. Възползвайки се от прикритието си, те не след дълго създадоха завидна мрежа от контакти сред мюсюлманите, жертви на сръбската агресия. Гари беше убеден, че случващото се в бивша Югославия — появата на ново поколение млади мюсюлмански бойци, много от които ветерани от Афганистан — е началото на явление, което един ден ще застраши Америка. За Морган събирането на разузнавателни данни за жестокостите само по себе си беше благородна цел и тя искаше то да повлияе на американската политика. За Гари това бяха чисто и просто „щуротии“, както се изрази веднъж по време на едно от кратките си посещения.
— На всяка цена запомни нещо — каза й той. — Прикритието ти е едно, а мисията ти е съвсем друго. Не забравяй какво всъщност искаме да узнаем — кои са мюсюлманите, които постоянно участват в сраженията, без да имат видима връзка с Босна и Херцеговина. Откъде идват тези негодници? Мисията ти е да научиш. Откъде се въоръжават? Кой е водачът им? Ясно ли е?
— Да, сър, ясно е.
Скоро след този разговор Морган успя да се внедри в клетка на сформиращата се Армия за освобождение на Косово, уж за да документира първите признаци, заплашващи да се превърнат в последната и най-зловеща вълна на етническо прочистване. В продължение на три партизански седмици тя споделяше лагерите им, походите им, укритията им и постоянната опасност да бъдат открити от Югославската армия или от нередовните сръбски патрули. Партизаните от АОК я смятаха за една от тях и й показаха нов смел контрабанден маршрут, линия за снабдяване с оръжия и амуниции, закупени от корумпирани хора в Югославската национална армия в базите в Черна гора. Маршрутът минаваше по мрежа от пътеки в гористите планини до каньона на река Тара.
Когато се върна в Сараево, Морган ликуваше. Беше изпълнила всичко, което искаше Гари, че и повече: сред другарите й в АОК имаше неколцина ветерани от войната в Афганистан, дошли от държави като Судан и Сирия, които изглежда бяха станали ислямистки наемници, отдадени на несекващ джихад. Победоносното й усещане обаче трая само няколко часа. В деня на завръщането си в апартамента в Сараево Алиша беше улучена от снайпер на площада, докато отиваше да купи храна и сливова ракия за празничната вечеря. Морган и Юджин видяха всичко от апартамента: озадачено полуизвърнатата й глава, когато чу изстрела, а после и кървавото цвете, разцъфнало на блузата й, докато падаше. Хукнаха по стълбите и се помъчиха да спрат кръвта, а тя изстена, когато коленичиха до нея. Успя да изрече само: „Съжалявам, че провалих празненството.“ Вечерта Алиша вече се лекуваше в американска военна болница във Франкфурт, обаче един куршум беше заседнал в гръбнака й и оттогава тя беше в инвалидна количка. На следващото лято Морган я посети в „Сейнт Пол“. Алиша й разказа как годеникът й решил, че не може да живее с инвалид, но родителите й бяха помогнали да преустрои апартамента си. Беше се върнала в университета и пишеше докторат за най-ефективните начини за защита на човешките права на Балканите.