Менюто беше същото като предния и по-предния ден: хумус, ориз, боб и малко твърди зеленчуци, а също триъгълно парче баклава, които Морган изяде с половин литър вода. Капачката на бутилката не беше запечатана — можеше само да се надява, че водата не е от чешмата. Ако извадеше късмет, Зейнаб щеше да се появи още веднъж преди мръкнало, за да й донесе още една превръзка и да я заведе до тоалетната. Призивът за вечерна молитва се разнесе и отмина.
Минаха часове, после вратата отново беше отключена. Този път Зейнаб не беше сама — с нея имаше мъж, чието лице беше увито с червена куфия. Носеха евтин латексов матрак и масленозелен чаршаф. Внесоха матрака в килията и го оставиха на пода.
— Сега спи по-добре — каза Зейнаб. — Това легло.
Мъжът си тръгна, а Зейнаб отново завърза очите й и я поведе към тоалетната. Прояви щедрост — даде на Морган не една, а две чисти превръзки, а също и найлонов плик, ако й се наложи да смени превръзката си през нощта. Не след дълго жената отново изчезна и я остави сама в килията. Вратата беше заключена, а единствената светлина проникваше като тънка линия под вратата. Всъщност матракът не й помогна. Беше й още по-трудно да заспи, сякаш затворничеството й беше станало нещо установено, съвсем не временно. Другите хора от Запада, отвлечени в Газа, биваха освобождавани след по-малко от седмица. А днес приключваше шестият й ден и някак не й се струваше вероятно да я освободят.
Докато се мяташе и въртеше неспокойно, долови откъм улицата гърмежи, каквито не беше чувала от деня на отвличането си — високочестотни оръжия. Предположи, че сблъсъците между ХАМАС и ФАТАХ са се възобновили. Напомнянето за тях й подейства някак успокоително, защото изпълнената с насилие нестабилна политическа ситуация в Газа означаваше, че и нейното положение сигурно ще се промени.
Днес се бе справила добре. Известно време беше удържала поредицата от образи, но с наближаването на нощта те се върнаха. Морган отново видя кръвта, чу ударите и виковете на Абдел Насър, усети пристягането на вързаните си китки и глезени в багажника на мерцедеса. Когато сънят най-накрая я споходи, тя се утеши с мисълта, че след като е преживяла всичко това наистина, трябва да престане да се плаши от кошмари.
6.
Неделя, 8 април 2007 година
Напоследък Адам не си доспиваше. Съзнаваше, че трябва да отговори на писмото на Шерел, обаче не знаеше откъде да започне. Прехвърли мислено възможностите: „Здрасти, Шери, би било чудесно да ни погостуваш, но моментът не е много подходящ, защото дъщеря ти е отвлечена. От ЦРУ твърдят, че правят всичко по силите си, но още не знам как ще се развият нещата. С обич, Адам. П.П. Не казвай на никого, моля те!“ Обаче това май нямаше да свърши работа. „Шери! Не, моля те, остани си вкъщи! В момента нервите ми няма да го понесат!“ И това не ставаше.
Той се взря в екрана на компютъра и както неведнъж се беше случвало, откакто съпругата му бе изчезнала, се почувства безсилен. Непоносимо беше той, Адам Купър, изгряващата звезда сред адвокатите защитници на човешките права, да бъде принуден да зависи от ЦРУ. Младият афроамериканец Майк поне му изглеждаше искрен. Предния ден по време на дълъг телефонен разговор му беше изтъкнал моралните принципи на Управлението — да не изоставя нито един агент.
— Представете си „Спасяването на редник Райън“ — същото е, но с изключително модерна техника. Може да отнеме време, но ви обещавам, че ще я намерим.