У Гари обаче, който явно беше много по-високо в йерархията на ЦРУ, имаше неща, които дълбоко смущаваха Адам. Неговият лаконичен подход към информацията, твърдението му, че „доверието“ изисква пълно бездействие от страна на Адам. Самият факт, че съпругата му беше отвлечена, всъщност означаваше, че Гари е оплел конците. Защо не беше подсигурил безопасността й по-добре? И същият този човек продължаваше да се преструва, че в крайна сметка тя може и да не е отвлечена. Отгоре на всичко молеше Адам да измисля сложни лъжи за неочакваното изчезване на Морган пред всичките си познати, включително пред собствените си деца: лъжи, които несъмнено щяха да бъдат разобличени, колкото по-дълго продължаваше всичко. Помнеше случая с Уилям Бъкли, шефа на ЦРУ в Ливан, отвлечен и изтезаван до смърт след петнайсет месеца в плен през 1985 година. Въпреки всички приказки на Гари как се грижи за своите хора и канали, Адам се опасяваше, че те не знаят какво се е случило с Морган.
Още по-трудно му беше да приеме бездействието им, защото винаги се бе смятал за човек на действието, който се старае да направлява събитията и да им влияе, а не да се оставя да го повличат. Никога не се беше страхувал да поема рискове — оттук и рекордите му като алпинист. В съдебната зала беше също толкова решителен. Понякога резултатите от процесите и обжалванията го натъжаваха и разочароваха. Но поне опитваше, бореше се за справедлива кауза. А Гари изглежда искаше да бъде пасивен, да изчаква.
В същото време Адам беше почти сигурен, че Майк и Гари не познават много ислямисти. А той познаваше. Имаше мрежа — мрежа от познанства, свързана с работата му, която увеличаваше вероятността той, а не някой служител на Управлението, да открие източник на сведения в Газа. Мисълта какво да отговори на тъща си мина назад и вместо това той започна да прави планове. Взе мобилния си телефон и написа съобщение на Нуха, сестрата на Ахмад Махмуд: „Трябва да се срещнем. Ще дойда в апартамента ти в девет сутринта.“
След това задряма и се събуди още на зазоряване. Събуди рано децата, даде им да закусят и ги облече. Каза им, че трябва да се срещне с човек по делото пред Върховния съд и понеже мама още я няма, а Мила не идва през уикендите, ще се наложи да го придружат. В осем и петнайсет вече всички се бяха натоварили на волвото.
— Татко! — обади се Ейми, когато се запътиха към околовръстното шосе. — Защо правим това? И защо сега? Ами ако мама се обади? И как така да не може да ни изпраща имейли?
— Сигурен съм, че скоро ще ни пише. Най-вероятно е заета. И няма достъп до интернет. — Съзнаваше колко е неубедителен.
Ейми възрази:
— Обаче тя обикновено отсяда в хотели! Нали е на делово пътуване, татко? Да си отсядал в хотел, където няма интернет?
Остатъка от пътя изминаха в мълчание. Децата бяха изморени и нацупени, а Адам беше прекалено разсеян, за да им говори успокоителни думи. Пък и обикновено Морган се справяше с техните страхове и притеснения. Тя щеше да знае какво да каже. Той наистина не знаеше.
Нуха, която работеше като медицинска сестра в спешното отделение, живееше в малък апартамент в Александрия, Вирджиния, съвсем близо до жилищните квартали. Беше казала на Адам, че на двайсет и седем би трябвало да е омъжена и да има деца, обаче докато брат й е в затвора, това било невъзможно. „Как да се веселим, докато го изтезават?“ — беше го попитала тя. Жилищната сграда се намираше на открито място, обрасло с рядка трева. До асансьора беше захвърлено пластмасово колело, което изглеждаше счупено.
— Тук безопасно ли е, татко? — попита Ейми.
— Разбира се, захарче. Пък и по това време всички опасни хора още спят — засмя се престорено той, но така само засили тревогата на дъщеря си.
Фоайето беше покрито с графити. На четвъртия етаж почукаха на вратата на Нуха. Когато влязоха, Адам примигна, за да свикне с полумрака — завесите бяха дръпнати. Стаята беше почти гола, единствената украса беше малък ориенталски килим и няколко сирийски месингови съда, поставени върху евтини мебели от типа направи си сам. Адам знаеше, че със съществена част от заплатата си Нуха подпомага децата на Ахмад. Както обикновено тя беше с тъмни панталони и ръчно плетен пуловер. Само че всеки път, когато я видеше, му се струваше още по-отслабнала.
Децата седнаха кротко на дивана едно до друго; бяха необичайно покорни.
— Защо не погледате телевизия, докато ние с Нуха си говорим? — предложи Адам. Нуха подаде дистанционното на Ейми, която намери повторение на „Скуби-Ду“. Намали звука.
— Извинете, но не ви очаквах — каза жената. — Получих съобщението ви едва преди половин час. Е, какво има? С делото ли е свързано? Случило ли се е нещо?