— Да, миличка. Още не сме сигурни, но е възможно да се е случило точно това.
Сега и Ейми се разплака. Децата бяха закопчали коланите си на задната седалка и Адам дори не можеше да ги прегърне, а само видя в огледалото за обратно виждане как Ейми се пресегна и хвана ръката на Чарли. Адам преглътна мъчително, за да се овладее.
Морган се събуди заедно с магриб, призива за сутрешната молитва, малко след седем часа. Днес беше най-горещият ден — в килията й беше над трийсет и два градуса. От два дни не я бяха пускали на душа, но топлината беше най-малкото й притеснение. Както лежеше по гръб, усети стаята леко да се поклаща, сякаш се намираше на палубата на кораб, а таванът се завъртя. Седна и рязко си пое дъх, мъчейки се да овладее гаденето, като се съсредоточи върху една точка на стената. Минутите се нижеха, а нищо не се получаваше. В килията нямаше нищо друго освен половин бутилка с вода и постелката й, нищо, в което би могла да повърне. Най-сетне световъртежът отмина. Имаше склонност към такива състояния — лекарите ги наричаха лабиринтит — след една младежка инфекция, увредила лявото й вътрешно ухо. Понякога пристъпите траеха броени часове, а друг път по няколко седмици.
Остана неподвижна още няколко минути, чуваше само собственото си учестено дишане, докато се мъчеше да овладее надигащата се паника. Когато й се стори, че се е успокоила, се изправи и заблъска по вратата:
— Зейнаб! — провикна се. — Зейнаб! Ела, моля те! Нуждая се от помощ!
Тишина. Никакви стъпки, никакви гласове в къщата. За пръв път след залавянето си беше съвсем сама. Отново извика и в същото време чу грохота на автоматична стрелба навън, съвсем близо до къщата, а после — нечии викове и стенания, очевидно ранен мъж, последвани от крясъци.
— Зейнаб! Помощ!
Отново нищо. Докато крещеше, Морган изгуби концентрация. Сгреши, че погледна към пода с надеждата да види потрепване на светлината под вратата — признак, че някой минава отвън. Отново й се зави свят и й се догади и този път Морган не успя да се овладее. Повърна и мизерният й обяд се изля на пода. Зейнаб не се появяваше, а тя се оказа затворена в капан със собствената си воня и мръсотия.
Това й напомни нещо, случило се неотдавна. Чарли, малкото издържливо войниче, почти никога не боледуваше, но няколко седмици преди Морган да замине за Газа, пипна неприятен вирус. Адам работеше в кабинета си до стаята на Чарли, но както обикновено, когато детето извика за помощ, тя се втурна към него — твърде късно; той повърна върху пантофите си и на пода. Почисти го, даде му вода и детски тиленол и той отново заспа, но през нощта се будеше почти на всеки час.
През тази почти безсънна нощ, докато го гушкаше, успокояваше и галеше по лицето, Морган усети как я изпълва много силна обич, която едва ли не си струваше страданията на сина й. Тази нощ, докато Адам спеше спокойно, тя за пръв път се запита сериозно дали да не помоли Управлението да не й възлагат повече опасни задачи на терен след мисията в Газа, поне докато децата й не пораснат. Печално си спомни, че до този момент не се беше замисляла повече по този въпрос.
Свита в ъгъла на килията си, Морган се запита кой ли успокоява Чарли сега. И внезапно вонята на собственото й повърнато й се стори особено потискаща и усети как отново й се повдига.
След шокиращото разкритие на Адам децата се умълчаха, а когато се прибраха у дома, се заеха със семейните си занимания. Ейми имаше тренировка по футбол. Чарли отиде да играе видеоигри със свой съученик. Адам се качи при компютъра си. Не очакваше вече да е получил нещо от Нуха, но за негова изненада го чакаше съобщение. „Опитай този номер — гласеше то. — Може би е по-добре да пътуваш, преди да го използваш.“ Адам веднага разпозна цифрите: номера на британски мобилен оператор, който започваше с 07711. Този факт само потвърди онова, което той вече почти беше решил — че всички трябва да заминат за Англия.
Причините бяха очевидни. От ЦРУ настояваха за максимална потайност. Обаче децата вече знаеха истината и беше немислимо да се върнат в училище след края на великденската ваканция. Родителите на няколко от съучениците им работеха в медиите и както Гари го беше предупредил, не след дълго новината за Морган щеше да се появи на първа страница на „Уошингтън Поуст“.
Пръстът му леко трепереше, докато набираше един английски номер.
— Здравей, татко, аз съм. Как сте? — постара се гласът му да прозвучи съвсем нормално.
— Адам! — Чу баща му да се провиква надолу по стълбите на несиметричната къща в Северен Оксфорд. — Скъпа, вдигни телефона! Нашият блуден син е! — Настъпи пауза, докато се включи и майка му. — Е, разкажи ни за случая. Как се чувстваш като адвокат, пледирал пред Върховния съд? И защо ни се обаждаш чак сега — да не мислиш, че не ни интересува? Как са децата? Как е Морган?