— Пред Върховния съд мина добре, струва ми се, макар че тогава не се чувствах по този начин. Извинявайте, че не ви се обадих, тук е малко напрегнато. Децата обаче са добре. А що се отнася до Морган, мисля, че и тя е добре, но се наложи да направи продължително делово пътуване. Но, да, смятам, че е добре.
Настъпи мълчание, докато родителите му осмислят думите му.
— Делово пътуване значи — изрече баща му.
— Да. Знаете как е, понякога тези неща се проточват повече от очакваното. Всъщност точно по тази причина се обаждам. Ние тук направо откачаме без нея, затова се чудех дали не може да дойдем да ви погостуваме?
— Децата не трябва ли да се връщат на училище? — Този път попита Гуен, майката на Адам. — Сигурен ли си, че идеята е добра, скъпи? До началото на семестъра в университета има две седмици, но след това двамата с баща ти ще бъдем страшно заети. Не мислиш ли, че приятелите ще им липсват и те ще се отегчат? Сигурен ли си, че от училището ще позволят?
— Мамо, сигурен съм, че Морган ще се върне от пътуването преди началото на семестъра в Оксфорд. Реших, че няма да е зле да се измъкнем за около седмица.
Джонатан, бащата на Адам, отхвърли възраженията й:
— Всичко е наред. Ти ще се настаниш в предишната си стая, а децата ще бъдат в стаята за гости. Кога искате да дойдете?
— Нека да проверя какви билети ще успея да купя онлайн.
Половин час по-късно Адам беше резервирал билети за „Бритиш Еъруейз“ от летище „Дълес“ до „Хийтроу“ за следващата вечер. Щеше да звънне на Гари, в училището, на Мила и в кантората си, след като пристигнат в Англия — понеделник беше официален празник, така че разполагаше с предостатъчно време. Оставаше му само Шерел. Зае се да й напише отговор.
„Скъпа Шери — написа, — ужасно съжалявам, че толкова се забавих с отговора. Приеми извиненията ми. Не съм имал намерение да бъда груб.
Ейми и Чарли имат много натоварена програма през следващите няколко дни, аз също, а Морган е на делово пътуване. Много бихме се радвали да те видим, но ще бъде по-удобно да ни посетиш към края на месеца. Да се чуем след седмица-две, за да уточним дата.
Надявам се, че се наслаждаваш на пролетта в Аламо. Там всичко цъфти прелестно. С много обич от всички нас, Адам.“
Изнизаха се часове. Морган реши, че сигурно минава десет, а все още нямаше и помен от Зейнаб, нито се чуваше някой друг. В Газа хората си лягаха рано и навън уличките на бежанския лагер сигурно бяха пусти — тъмни проходи между сградите, осветени само от звездите. Беше си изпила водата, ходеше й се до тоалетната и имаше нужда от нова превръзка. За щастие вонята беше понамаляла или тя беше свикнала с нея. Засега поне не й се виеше свят. Най-сетне чу превъртането на ключа.
Не беше Зейнаб, а двама високи и застрашителни типове с увити с куфии лица. Огледаха килията и затворничката, видимо се сепнаха и започнаха да си крещят един на друг на арабски. Единият стисна Морган и я изправи на крака, после грубо изви ръцете й зад гърба и ги стегна с пластмасови белезници. Другият извади тъмна платнена качулка и я нахлузи на главата и, което я остави сляпа и дезориентирана. Сякаш и качулката отвътре миришеше на повърнато.
— Тръгваме! Върви! — кресна единият мъж с приглушен глас, сякаш идваше от разстояние. Побутна я, а другият я изведе от килията за ръка. Морган усети, че се намират в коридор. Слязоха по малко стълбище и тя чу да отключват още една врата, после се озоваха навън — дори през качулката долови миризмата на смет и лека воня на канавка, а с ръцете си усети мекия полъх на средиземноморския бриз. За миг се замисли дали има възможност да се опита да избяга или поне да изпищи. Но където и да се намираше — в град Газа, в Джабалия или в Хан Юнис, — нямаше почти никаква вероятност някой да й се притече на помощ.
Тръгнаха по тясна уличка — нямаше място похитителите да вървят от двете й страни, затова единият сграбчи гащеризона й и започна да я влачи. След това изглежда стигнаха до някакъв път. Чу да се отваря вратата на автомобил и още един мъж, вероятно шофьорът, проведе кратък разговор с другия, който държеше Морган. Този път за щастие не я натикаха в багажника. Натиснаха темето й, както полицаите правят с арестуваните заподозрени, и я бутнаха към задната седалка. Някой се настани до нея и натисна главата й още по-надолу, докато не се допря до коленете й, вероятно за да не се вижда отвън.