Най-сетне служителката вдигна поглед:
— Каква е целта на посещението ви.
— Делова.
— Как се казва баща ви?
— Робърт Е. Лий Ашфийлд.
— А майка ви?
— Шери Ашфийлд.
— А нейната майка?
— Джанет Джоунс.
— Еврейка ли сте?
— Не.
— Били ли сте жител или гражданин на Израел?
— Не.
Въпросите винаги бяха едни и същи. Чиновничката търсеше еврейско име, защото една от многобройните любопитни особености на палестинско-израелския конфликт беше, че въпреки обвиненията за все още продължаваща окупация на Газа, за евреите беше строго забранено да минават през Ерес още от оттеглянето на Израел през 2005 година и затварянето на еврейските селища в ивицата.
Стационарният телефон на служителката иззвъня и тя вдигна. Известно време слуша, после затвори и се извърна към Морган:
— Съжалявам, но днес не можете да минете. Границата е затворена.
Морган се постара да запази спокойствие.
— Но защо не ми казахте по-рано? Какво става? Други хора вече минаха. Видях ги. Защо аз да не мога?
Момичето сви рамене:
— Едва сега ми разпоредиха. Може би утре ще е отворено. Но както знаете, в Газа има сериозни размирици. Сигурно и утре ще е затворено. А после е петък — ако изобщо я отворят, в един часа пак ще я затворят. После е събота, когато границата винаги е затворена. Така че защо не дойдете направо в неделя?
Морган беше помолила Мохамед да почака поне един час, докато тя със сигурност влезе в Газа, затова с облекчение установи, че той не си е тръгнал. Това поне беше искрица светлина.
Двайсет и четири часа по-късно, докато допиваше кафето си, Морган още не беше взела решение. Една от възможностите беше да пренебрегне странната си сутрешна среща с Бен-Меир и да съобщи за проблема си нагоре по веригата на командването: ако САЩ окаже политически натиск, той вероятно щеше да бъде много ефективен. Това обаче въпреки всичко щеше да означава забавяне с дни.
Колкото повече размишляваше обаче, толкова повече й се изясняваше, че има алтернативна възможност — Ицхак Бен-Меир. Ако разиграеше правилно картите си и му разкриеше достатъчно, щеше да й помогне. Постът му в „Хаман“ със сигурност означаваше, че той разполага с контактите и средствата да осигури преминаването й през Ерес. Колкото повече размишляваше, толкова по-малко недостатъци на този план виждаше. В крайна сметка за израелците надали беше изненада, че ЦРУ се опитва да разработи свои палестински източници, пък и нали Америка и Израел са съюзници.
Морган стана, влезе във фоайето и повика асансьора. Визитката на Бен Меир беше върху бюрото в спалнята й. Той вдигна след второто позвъняване.
— Полковник Бен-Меир? Обажда се Морган Купър, американката, на която се представихте преди известно време. Може би в крайна сметка ще приема поканата ви. Да се срещнем на обяд? Искам да ви попитам нещо.
Бен-Меир замълча за по-малко от секунда. В тона му не прозвуча изненада:
— Разбира се, скъпа госпожо Купър, за мен ще е удоволствие. Но до довечера съм зает. Искате ли да се срещнем във фоайето на хотела ви? И ще решим къде да отидем. В седем и половина удобно ли ви е?
Тя не му беше споменавала, но той естествено знаеше къде е отседнала.
Този път Морган не забрави пръстените си: и брачната халка, и диамантения годежен пръстен в стил ар деко, който Адам, нейният съпруг, беше наследил от прабаба си, бляскавата Лоти Купервасер — звезда от близкото минало от немските неми филми, избягала в Холивуд малко след идването на нацистите на власт.
Смени няколко тоалета. Имаше сив ленен делови костюм, който облече с тесен потник, но й се стори едновременно твърде официален и твърде предизвикателен, все едно възнамеряваше да се развихри на конференция по корпоративни продажби. Навлече джинси, но пък с тях изглеждаше прекалено небрежно. Накрая се спря на класическа черна копринена рокля над коляното. Огледа се и реши, че роклята подчертава меднорусата й къса коса и светлосините й очи. Въпреки многобройните житейски трудности Морган имаше плосък корем и гъвкави мускулести крайници вследствие на дългите години, прекарани в ожесточена конкуренция и полева работа. Сложи си само малко фон дьо тен, почти невидим гланц за устни и лека спирала. Може и да се чувстваше отчаяна, но поне не й личеше.