Имад кимна.
— Не се учудвам. В Газа те разговарят единствено с ФАТАХ. А те нищо не знаят. И така, какво да предприемем? Искате ли да отидете в Газа и да се опитате сам да я намерите? Ако е така, ще се постарая да ви срещна с когото трябва.
Адам не беше сигурен, че иска това. Ако замине за Газа, щеше да се наложи да остави децата при родителите си. В емоционално отношение би било трудно за всички. В същото време беше убеден, че ако не вземе нещата в свои ръце, повече може да не види Морган.
— Мислите ли, че ще постигна напредък?
Имад стисна устни.
— Защо не? Стига израелците да ви позволят. И не се тревожете, че ще отвлекат и вас. Ние ще направим всичко по силите си да бъдете в безопасност.
— Кои ние?
Имад докосна рамото му.
— Мисля, че знаете какво имам предвид. Тук сте, защото знаете, че имам влиятелни приятели. Те могат и да ви подпомогнат в търсенето, и да ви закрилят.
Адам съзнаваше, че предприема необратима стъпка:
— Да, ще замина за Газа.
Имад погледна часовника си.
— Трябва да се връщам в болницата. Ще поддържаме връзка.
След вечеря Гуен отиде да сложи децата да си легнат, а Адам и баща му седнаха в градината с бутилка хубаво отлежало бордо. Светлината започваше да избледнява, но беше нетипично топло за сезона и макар повечето дървета все още да бяха голи, голямата магнолия в началото на алеята беше отрупана с цвят. Докато седяха, чуваха смях и разговори: явно имаше събиране в градината на лейди Маргарет Хол.
— Оксфорд — каза Адам. — Забравил бях колко ми липсва.
Джонатан Купър се вгледа в сина си над очилата. Трийсетте години, откакто преподаваше в Крайстчърч, бяха заличили почти напълно американския му акцент, който се долавяше само когато той беше превъзбуден. Завъртя столчето на винената си чаша и прогони с ръка насекомо, въображаемо според Адам. Най-сетне заговори:
— И така, ще ми кажеш ли какво се случва, или трябва да гадая?
— Да гадаеш ли? Какво искаш да кажеш?
— Адам, ти си ми син. Може и да живееш на шест хиляди и петстотин километра оттук, но те познавам. Току-що си се явил пред Върховния съд по дело, за което писаха и вестниците тук, а почти не си го споменал. Изглежда си решил да отсъстваш от работа за неопределено време и макар да твърдиш, че Морган е в командировка, не си ни казал къде. И доколкото ми е известно, дори не си разговарял с нея, откакто пристигна преди два дни.
— Да — потвърди Адам. — Това е превъзходно обобщение на ситуацията.
— Тогава ми разкажи.
Синът се взира в здрача няколко минути, мъчейки се да формулира отговора:
— Нека първо те попитам нещо. Какво работи Морган според теб?
Джонатан отвърна, без да трепне:
— Винаги съм подозирал, че работи в разузнаването. Като събере човек две и две: месеци наред е на загадъчни мисии на Балканите; после на бюро във Вашингтон, но никога не обяснява с какво се занимава, а сега е на някаква мисия като наблюдател, свързана с човешките права в Близкия изток…
Адам не го опроверга. Нямаше смисъл, а дори да го бе направил, баща му нямаше да повярва.
— Сигурно не ти е лесно да пазиш тайните й — отбеляза Джонатан. — Откога знаеш?
— От Доста време. От Харвард.
Баща му подсвирна през зъби.
— Значи не ти просветва сега. Но пък, боже, ти имаш толкова леви убеждения. Как се справяш? Нямаш ли чувството, че спиш с врага? И като стана дума, нямаш ли чувството, че го правиш и сега, когато си ангажиран с делата, свързани с войната срещу тероризма?
Адам безпомощно сви рамене.
— Бях влюбен в нея. Някои неща помежду ни може и да са се променили, но въпреки всекидневните проблеми, които трябва да преодоляват работещите родители с деца, аз още я обичам.
— Не се и съмнявам. Но все пак как се справяш с политическата страна?
— Никога няма да забравя деня, в който тя ми се разкри. Лежахме в леглото късно сутринта един уикенд в началото на пролетта. Заговорих, че трябва да си направим лятно пътуване в Азия, и тя ми отговори, че не може, защото се е записала на стаж в ЦРУ. И че ако той минел добре, искала да започне постоянна работа там.
— Ти как реагира?
— Честно казано, немного добре. Отначало не й повярвах. Всъщност си помислих, че се шегува. Когато осъзнах, че не е така, се разкрещях, че ЦРУ спонсорира отряди на смъртта в Централна Америка, после затръшнах вратата на апартамента и излязох да се поразходя. Не очаквах тя да е там, когато се върна, но тя все още беше в леглото, облечена с моя фланелка. Личеше, че е плакала, но заговори спокойно и категорично. Тогава не се разделихме, защото тя ми обеща нещо.