— А може би не.
— Е, всички допускаме грешки. Твоята беше да дойдеш тук. Защото сега съм изправен пред дилема. Все още ми дължиш пари. Приятелката ми е мъртва. Какво да правя с теб, Джо?
— Пусни ме да си вървя.
— Дори ако го сторя, това само ще отложи неизбежното.
— Ти няма да ме убиеш.
— И защо не?
— Нека първо аз те попитам някои неща. Защо ме посъветва да отида в полицията?
— Знаех, че ще откажеш. Нарича се реверсивна психология.
— А всичко останало, което си ми разправял, лъжа ли беше?
Брендън смръщва вежди.
— Нека помисля. Майка ми наистина е ирландка, но не чак толкова добра. Наистина съм възстановяващ се алкохолик. А, и действително имам сестра…
— С две деца — Дейзи и Тео.
Той се вторачва в мен. Единият му клепач потрепва от нервен тик.
— Живеят в Алтринчам. Баща им работи на летището. Майка им е медицинска сестра. Дейзи и Тео посещават местното начално училище. Сестра ти ги прибира три дни в седмицата. Във вторник и петък смяната ѝ свършва по-късно и тогава ги взема детегледачка. А, също гледат не джербили, а хамстери. — Вдигам бирата си и отпивам глътка. — Как се справям дотук?
— Откъде, по дяволите…
— Нали съм безработен, остава ми много свободно време. А сега слушай каква е сделката. Ти ме оставяш на мира, иначе ще го отнесат сестра ти и нейното семейство.
Устните му се изкривяват в заплашителна гримаса.
— Не ти стиска…
— Така ли?
Бъркам в джоба си и вадя нещо дребно, светлокафяво и пухкаво. Пускам мъртвия хамстер в чашата му.
— Както казала добрата ти стара майчица по време на груповия секс, идея си нямаш какво ми стиска.
Брендън гледа хамстера, после мен. Аз се усмихвам. Изражението му се променя.
— Изчезвай оттук. Не искам повече да виждам грозното ти лице.
Отмествам стола си назад.
— И иди някъде по-надалеч — добавя той.
— Чувам, че в Ботсвана било приятно.
— Купи си еднопосочен билет. Изпратиш ли ми дори пощенска картичка, си мъртъв. Разбра ли?
— Разбрах.
Ставам и прекосявам заведението. Не се обръщам назад. И по някаква причина не куцам.
Епилог
Хенри знае, че не бива да играе там. Майка му го повтаря още откакто са се нанесли. Мястото е опасно и може да се нарани, да се изгуби или да падне в някоя дупка. А той не иска това да се случи, нали?
Хенри, естествено, не иска да пада в дупки, но не иска и да слуша постоянно майка си. Понякога думите ѝ са като разбъркани букви — той ги чува, но не схваща смисъла им. Навярно се дължи на факта, че е аутист. Тоест липсва му способност да емпатизира (да чувства нещата правилно).
Но това не е съвсем вярно. С хората изпитва затруднения, но не и с животните. Нито с местата. Той може да ги усеща. Като например старата мина. Още от самото начало е доловил нейния зов. Като че ли стои редом със стая, пълна с разговарящи хора. Но гласовете им са смътни и трудно различими.
Хенри не е казал на майка си за гласовете. Има много неща, които не ѝ казва, за да не я тревожи. А тя се тревожи от какво ли не. Включително че той прекарва толкова време сам. И че не дружи с никого. Затова новината, че си е намерил нови приятели, я е зарадвала толкова много.
Днес майка му е заета с ремонт. Боядисва стаите. Твърди, че кремавите стени я карали да се чувства като в кутия с грис. Тя понякога говори странни неща, но въпреки това Хенри смята, че я обича.
Затова и се чувства леко гузен да излезе без разрешение. Но недостатъчно, за да спре. Това според докторите е друг негов проблем. Той не разсъждава как действията му ще се отразят на другите хора. Живее само за мига.
А този миг е хубав. Слънцето свети ярко. Но не пръска мека светлина с цвят на разтопено масло, както през лятото. А твърда, зимна светлина, толкова остра, че ти се струва, че можеш да порежеш пръстите си на нея. Хенри обича това. Облечен в дебелото си палто, се чувства сигурен и защитен, сякаш изолиран от света около себе си. Това чувство също му допада.
Върви по улицата, докато не стига предпазната ограда. Знае, че в нея има пролука. Бива го да открива начини за влизане в разни места. Промушва се през нея и се озърта.
Чуди се защо приятелите му ги няма. Обикновено се срещат тук. И изведнъж ги забелязва, сякаш самата мисъл за тях ги е накарала да се появят. Те му махат и слизат към него по полегатия склон. Момичето е на възрастта на Хенри, а момчето — малко по-голямо, слабо и с русолява коса. Момичето понякога носи кукла.
Разхождат се заедно из обраслата с бурени пустош. Хенри понякога се навежда и взема камъче, гайка или ръждиво късче метал. Харесва му да събира разни неща.