След известно време — не е сигурен точно колко, защото часовниците го объркват — си дава сметка, че слънцето вече не грее толкова ярко. Спуснало се е ниско над хоризонта. Хрумва му, че майка му навярно вече е свършила с боядисването и ако открие, че не е у дома, ще се тревожи.
— Трябва да вървя — съобщава на приятелите си.
— Рано е още — казва момчето.
— Постой още малко — допълва момичето.
Хенри обмисля. Ще му се да остане. Усеща притеглянето в себе си. Жужащият напев на ямата изпълва главата му. Но не иска майка му да се чувства зле.
— Не, ще тръгвам — казва.
— Чакай — отвръща по-настойчиво момчето.
— Имаме да ти покажем нещо — докосва го по ръката момичето.
Допирът ѝ е студен. Облечена е само в тънка пижама. Момчето носи тениска и шорти. И двамата са боси.
На Хенри му хрумва, че това е малко странно, но сетне мисълта изчезва, заглушена от шепнещите гласове.
— Наистина трябва да се прибирам — опитва още веднъж.
Момчето се усмихва. Нещо черно пада от косата му и отпълзява встрани.
— Ще се върнеш — казва. — Обещаваме.