Проклетият малък мръсник. Усещам как слепоочията ми започват да пулсират.
— Той лъже.
— Твърди, че сте го сграбчили болезнено за ръката.
— Заварих въпросния Джеръми Хърст и приятелчетата му да тормозят друго момче — отвръщам.
— Но не сте използвали ненужна сила?
Поглеждам го в очите.
— Естествено, че не.
— Добре — въздъхва Хари. — Съжалявам, но бях длъжен да попитам.
— Разбирам.
— Трябваше просто да ме уведомите за случилото се. За мен щеше да е по-лесно да се справя.
— Не намерих за нужно. Сметнах въпроса за приключен.
— Работата е там, че ситуацията на Джеръми Хърст е малко деликатна.
— Не ми се стори особено деликатен, когато блъскаше другото момче и заплашваше да счупи телефона му.
— Вие сте още нов тук и аз оценявам позицията ви относно училищния тормоз, но понякога динамиката на отношенията не е толкова еднозначна.
— Знам какво видях.
Той сваля очилата си и потърква очи. Не е лош човек, а просто уморен и претоварен от това да се мъчи да постъпва правилно в трудни обстоятелства и най-често да се проваля.
— Джеръми Хърст е един от най-добрите ни ученици. Капитан е на футболния отбор.
Което не пречи да бъде пълен задник.
— Това не оправдава насилието, лъжата…
— Майка му има рак.
— Рак? — спирам насред изречението.
— На дебелото черво.
— Съжалявам, нямах представа.
— Вижте, знам, че Хърст има известни проблеми със социалното сближаване и управлението на гнева…
— Значи така го наричат вече?
Хари се усмихва тъжно.
— Просто при неговата ситуация трябва да действаме внимателно.
— Прав сте — кимам. — Сега нещата ми станаха малко по-ясни.
— Добре. Вероятно трябваше лично да ви запозная с теми като тази. Училищните наръчници не могат да покрият всичко, нали?
— Не, не могат.
— Е, най-добре да ви оставям да си вършите работата.
— Благодаря за разговора и за информацията.
— Няма проблем. Друг път ще продължим. — Той прави пауза. — Но все пак ще се наложи да отбележа това в досието ви.
— Моля?
— Служебното ви досие. Подобно оплакване трябва да се впише, дори ако е било неоснователно.
Пулсът ми се ускорява. Хърст. Проклетият Хърст.
— А, да. Разбира се — опитвам се да изобразя подобие на усмивка. Той тръгва към вратата. — Тя ще умре ли? Имам предвид майка му.
Хари се обръща и ме поглежда странно.
— Терапията върви по план. Но при този вид рак шансовете не са окуражаващи.
— Джеръми и баща му трябва да го преживяват доста трудно.
— Да, така е. — Той поспира, сякаш иска да добави още нещо, но после ми отправя поредното си неловко кимване и излиза.
Баща му го преживява трудно. Вадя цигарите и се ухилвам. Добре, мисля си. Добре. Проклетата карма.
Някога Английският корпус се намираше между основната сграда и столовата, свързан като с пъпна връв с тесен коридор, в който през междучасията винаги ставаха задръствания от блъскащи се, потни ученици. През лятото там беше горещо като в пещ и ние се шегувахме, че ако стоиш вътре твърде дълго, ще почернееш като Джим Бери (единственият цветнокож питомец на школото ни по онова време).
Макар официално да се наричаше Английски корпус, помежду си го наричахме просто Блока. Представляваше уродлива четириетажна бетонна конструкция, склонна към люлеене при силен вятър.
Дори преди случката никой не обичаше да има часове там. Обстановката беше усойна, а дограмите течаха. Помня как през една особено люта зима всички носехме шапки и шалове в час, а стъклата на прозорците се бяха покрили със скреж.
След като Крис Манинг падна оттам, корпусът бе затворен, а после отворен пак с „нови мерки за безопасност“, като цяло свеждащи се до това, че вратата към покрива бе заключена с катинар.
По някое време през последните две десетилетия сградата явно бе разрушена. На някогашното ѝ място сега имаше малък павиран площад с три пейки, подредени около кръгла тревна площ с посърнали растения. На една от пейките има табелка с текст „В памет на Кристофър Манинг“.
Сядам на пейката, съседна до нея, и крадешком вадя цигара от пакета. Въртя я между пръстите си, като се взирам в плочите под краката си и се чудя коя точно от тях бележи мястото на приземяването му.
Той дори не гъкна, докато летеше, а дори при падането звукът бе тих и притъпен. Стори ми се недостатъчно силен и почти можех да повярвам, че той е още жив и просто лежи там, греейки се на кроткото есенно слънце. Но тялото му изглеждаше странно спихнато, сякаш някой бе изпуснал въздуха от него. И, разбира се, имаше локва от кръв, бавно разрастваща се като сянка под него.