— Жалко, нали?
Вдигам сепнато глава. Пред мен стои ниско момиче с тъмна коса, небрежно вързана на опашка, и изобилие от сребърни обеци в ушите. Не съм я чул да доближава, но от друга страна, тя е толкова слаба, че може и вятърът да я е довял.
За момент допускам, че е някоя особено отракана ученичка, но после забелязвам липсата на униформа (освен ако напоследък не са заменили задължителното облекло с тениска на „Килърс“, прилепнали джинси и кубинки), а също бръчките край очите, противоречащи на подвеждащо младежкия вид.
— Моля?
Тя посочва цигарата, която нервно въртя между пръстите си.
— Жалко е да ти направят перфектното място за пушене, а после да ти забранят да палиш на територията на училището.
— А, това ли — поглеждам цигарата и я пъхам обратно в пакета. — Вярно, истинска срамота.
Тя се ухилва и безцеремонно сяда до мен. Обичайно такава безцеремонност би ме подразнила, но в случая на госпожица Безброй Обеци я понасям по-леко.
— Жалко и за онова хлапе, дето е скочило — добавя тя. — Вие някога губили ли сте?
— Какво, ученик?
— Ами да, не ви питам за скъсан чорап…
— Не мисля.
— Е, сигурно щяхте да помните. Надявам се.
Тя вади пакетче ментови бонбони и лапва един. Предлага и на мен. Искам да откажа, но неволно посягам и си вземам.
— Една моя ученичка почина. Отрови се.
— Съжалявам.
— Беше толкова свястно момиче. Прилежно, дружелюбно. Изглеждаше, че всичко ѝ е наред, а после… две опаковки парацетамол и бутилка водка. Намериха я в кома. Седмица по-късно трябваше да ѝ спрат животоподдържащите системи.
Смръщвам вежди.
— Не си спомням да съм чувал за това.
— И нищо чудно, покрай целия шум около Джулия и Бен Мортън. — Тя свива рамене. — По-голямата трагедия винаги обира лаврите, нали?
— Предполагам.
— Е, няма ли да попитате? — подхвърля тя след кратко мълчание.
— Какво?
— Обичайното. Дали съм ги познавала. Дали съм заподозряла нещо нередно. Дали съм видяла някакви признаци.
— Е, видяхте ли?
— Не ви ли споменах? Предния ден Джулия дойде в училище с голяма табела, окачена на врата: „Възнамерявам да убия сина си и да се гръмна. Приятен ден“.
— Винаги е добре да се изразяваш учтиво.
Тя се изкисква и ми протяга ръка.
— Бет Скатъргуд. Предметът ми е рисуване.
— Скатъргуд? — стисвам ръката ѝ. — Наистина?
— О, да.
— Рядка фамилия. Децата сигурно доста се забавляват с нея.
— Измислят ѝ всякакви варианти, но какво да ги правиш. Ако не ги обичаш, по-добре си намери истинска работа.
— Аз съм Джо…
— Джо Торн, знам. Заместителят.
— И по-зле са ме наричали.
— Е, кое от двете си, Джо?
— В смисъл?
— Само два вида учители се озовават в гимназия „Арнхил“. Такива, които искат да променят нещата, или такива, които не могат да си намерят място другаде. Ти към кои спадаш?
Поколебавам се.
— Ще ми се да мисля, че към първите.
— Не ще и дума. — Гласът ѝ тегне от сарказъм. — Е, приятно ми беше да се запознаем, господин Торн.
— На мен също. Подейства ми много окуражаващо като за първи ден.
— Правим каквото можем.
Установявам, че я харесвам. Емоцията ме учудва повече, отколкото би следвало.
— А ти към кой сорт принадлежиш? — питам.
— Към гладния — изправя се тя. — Тъкмо отивах към столовата. Защо не ме придружиш? Мога да те запозная с част от другите неудачници, преподаващи тук.
Дочувам гълчавата от столовата дълго преди да я доближим. Тя отново ме връща назад. Този всепроникващ аромат на застояла мазнина за пържене и още нещо неопределимо, което никога не виждаш да се сервира, но винаги подушваш да се носи от отдушниците на обществените места за хранене. Вътре обстановката не се е променила особено. Застлан с паркет под. Пластмасови маси и столове. Менюто обаче не е същото, както когато съм се редил на опашка за своя хамбургер с картофки и пържени лучени кръгчета. Сега преобладава пиле с ориз, вегетарианска паста и салати. Обвинявам Джейми Оливър за това.
— Ето някои от колегите. Ела.
Бет ме води към маса в далечния ъгъл на помещението. Учителската маса. Около нея седят четирима души, които скорострелно ми представя. Те са:
Госпожа Харди, Сюзан — слаба жена със сива прическа и очила — история.
Господин Едуардс, Джеймс — симпатичен млад мъж с хипстърска брадичка — математика.