Госпожица Хибърт, Колийн — дама с енергична челюст и военна подстрижка — физическо възпитание.
И господин Сондърс, Саймън — върлинест тип с тениска на „Пинк Флойд“ и панталон от избеляло рипсено кадифе, чиято оредяваща коса е опъната назад и пристегната с ластик — социология.
По някаква причина последният моментално ми става антипатичен. Вероятно защото ме поздравява с „Как си, човече“. Не използвайте термина „човече“, освен ако не сте в рок банда или сред американски сърфисти. Той ви прави да изглеждате пълен задник, също както и връзването с ластик на оредяващата ви коса — и в двата случая не заблуждавате никого.
Сядам и той ме посочва с вилицата си.
— Изглеждаш ми познат, човече. Да сме се срещали преди?
— Не мисля — отвръщам предпазливо, разопаковайки сандвича си с риба тон.
— Къде си преподавал, преди да дойдеш тук?
— В чужбина.
— Къде по-точно?
Отнема ми секунда, докато си спомня лъжата.
— Ботсвана.
— Наистина? Бившата ми приятелка преподава там известно време.
Естествено, какво друго да очакваш от този тип.
— Уаренг? — хили се той насреща ми.
Обмислям вероятностите. Уаренг… Надали е населено място. По-скоро някакво приветствие. Не „здравей“, защото това вече го минахме, следователно…
— Добре съм, благодаря — казвам с приятен тон. — Ти?
Усмивката изчезва по-бързо дори от косата по темето му. Отхапвам от сандвича и се питам дали някой ще забележи, ако го извлека навън и го хвърля под първия автобус.
— Чух, че си тукашен? — сменя за мой късмет темата Колийн.
— Да, отрасъл съм в Арнхил.
— И реши пак да се върнеш? — пита с потресена физиономия Джеймс, като само наполовина се шегува.
— Като наказание за греховете си.
— Е, радваме се, че си с нас — вмята Сюзан. — Беше трудно да намерим човек след… станалото с госпожа Мортън.
— Да, не е задължително да си луд, за да работиш тук, но помага — обажда се Саймън и започва да пръхти от собствената си шега.
— Джулия не беше луда — изглежда го хладно Бет. — Страдаше от депресия.
— Да, бе, да размажеш лицето на собственото си дете, е напълно нормално — махва с ръка той. После натъпква устата си със спагети и започва шумно да дъвче.
— Всички ли знаеха за депресията на Джулия? — обръщам се аз към Бет.
— Тя говореше доста открито за нея. Изживяваше тежък период след раздялата с бащата на Бен. Мисля, че преместването тук е трябвало да бъде един вид ново начало.
Чудно начало, няма що, казвам си.
— Била е на медикаменти — пояснява Сюзан, — но е спряла да ги взема.
— А откъде е взела пушката?
— Принадлежала е на баща ѝ. Семейството ѝ има ферма недалеч от Окстън.
— Естествено, ако някой от нас беше заподозрял нещо нередно… — вмята Джеймс.
Какво, мисля си. Какво щяхте да направите? Да я попитате дали всичко е наред и да въздъхнете с облекчение, щом чуете, че да? Работата е свършена. Кутийката със загрижеността е отметната. Всъщност, че никой от нас не иска да знае. Защото тогава може би трябва да се намесим, а ние нямаме време за това.
— О, да — кимам разбиращо.
Саймън щраква с пръсти и ме посочва отново.
— Гимназия „Стокфърд“. — Стомахът ми се свива. — Оттам те помня. Работих в нея по заместване, преди две години.
Сега, след като го е казал, и аз смътно се досещам за слаб, зле облечен мъж с лош дъх на устата. Дори сме преподавали на едни и същи класове. И все пак.
— Е, аз не се задържах дълго там, така че…
— Да, напусна някак внезапно. Какво стана? Да не се спречка с директора?
— Не, нищо подобно.
„Спречка“ дори не се доближава до истината.
— Странно, не помня да си куцал тогава — смръщва вежди той и сочи сакатия ми крак.
— Тогава навярно ме бъркаш с някой друг. Така съм още от малък.
Мълчанието се проточва и става леко некомфортно. Прекъсва го Сюзан с думите:
— Какво ти се е случило, ако не възразяваш да попитам?
Всъщност възразявам, но сам съм си го изпросил.
— Когато бях на петнайсет, баща ми катастрофира с мен и малката ми сестра Ани. Колата излезе от пътя и се удари в дърво. Те двамата загинаха на място, а моят крак стана на пихтия. Бяха нужни цял куп метални пластини, за да го сглобят.
— О, господи — вдига Сюзан длан към устата си. — Толкова съжалявам.
— Благодаря.
— На колко години беше сестра ти? — пита Бет.
— На осем.
Те ме съзерцават с тъжни, съчувствени очи, с изключение на Саймън, който за мое облекчение не смее да срещне погледа ми.