В една статия обаче попадам на нещо различно. Сянка, пробягваща по слънчевата повърхност на въображаемото съществуване на Бен. Според неназован училищен източник през последните седмици преди смъртта си поведението му е било необичайно — забърквал се е в проблеми, пропускал е часове. „Държеше се странно, сякаш не беше той.“
В ума ми изникват словата, написани от Джулия: НЕ Е МОЯТ СИН.
По гърба ми полазва ледена тръпка. Тъкмо оставям тетрадката на масичката за кафе, когато телефонът ми иззвънява. Enter Sandman на „Металика“ пронизва уютната тишина. Напрягам се, после го вземам и поглеждам дисплея. Брендън. Натискам „Приеми“.
— Ало?
— Как върви?
— Добър въпрос. Все още работя по отговора.
Зачаквам. Брендън не е от приятелите, които ще се обадят само за да се осведомят как си. Ако не се е чуло, че съм умрял, просто приема, че съм жив, и това му стига.
— Онази вечер в кръчмата разпитваха за теб — казва.
— Кой?
— Една жена. Дребна, руса. Симпатична, но някак напрегната.
Остра болка се стрелва през крака ми, а стомахът ми се свива на топка.
— Ти говори ли с нея?
— Да не съм луд? Изнизах се още щом я видях. От някои жени просто лъха на проблеми.
— Добре. Не ходи повече в това заведение.
— Но в него правят най-хубавия пай с бъбречета, като изключим този на добрата ми стара майчица.
— Купи си готварска книга.
— Майтапиш ли се?
— Никакъв майтап. Не се връщай там.
— Стига бе. — Чува се щракане на запалка и звук от вдишване. — Какво си направил? Заложил си ѝ бижутата? Или си избягал с всичките ѝ спестявания?
— По-лошо.
— Знаеш ли какво би казала добрата ми стара майчица?
— Имам чувството, че ми предстои да чуя.
— Че най-бързият начин да закопаеш някого е като му дадеш лопата.
— В смисъл?
— Кога най-сетне ще спреш да ровиш?
— Може би когато намеря съкровище.
— Единственото, което ще откриеш, приятелю, е преждевременната си смърт.
— Обичам нашите задушевни разговори. Направо ме подмладяват.
— Ако искаш подмладяване, пусни си Опра.
— Слушай, имам план.
— Самоубийствен, предполагам.
— Само ми трябва малко време.
Той въздъхва.
— Хрумвало ли ти е някога, че ти трябва квалифицирана помощ?
— Щом се оправя с това тук, ще помисля по въпроса.
— Да не забравиш — изсумтява той и затваря.
Щом оставям телефона, действително размислям. За десетина секунди. Дължа поне това на Брендън. Познаваме се от три години, а година и половина сме делили една квартира. Той е бил до мен, когато всички други са ме зарязвали. Но Брендън е възстановяващ се алкохолик, което означава, че си пада по изповеди, прошки и изкупления. А на мен ми дай да пазя тайни, да тая вражди и да кроя възмездия.
Понякога се чудя как изобщо сме станали приятели. Предполагам, както при много други връзки, се дължи на смесица от обстоятелства и алкохол (поне от моя страна).
Няколко пъти се засичахме в кръчмата недалеч от мястото, където живеех. Една вечер небрежните поздрави прераснаха в разговор. Започнахме да сядаме на една маса и да си бъбрим на по питие — портокалов сок за него, уиски или тъмна бира за мен.
Компанията на Брендън беше лека и неангажираща — което не можеше да се каже за останалата част от живота ми. Основите на моето комфортно съществуване на гражданин от средната класа бързо се рушаха под нозете ми. Бях на косъм да изгубя работата си и не смогвах да си плащам наема. Когато закъснях с шест месеца, хазаинът се отби придружен от двамата си яки братя, изхвърли ме и смени ключалките.
Изборът ми на места за настаняване изведнъж се оказа силно ограничен. Дали да се спра на мизерна стаичка с обща баня и подозрителни петна по стените, или на мухлясал сутерен, където над главата ти сякаш репетира танцов ансамбъл? При това в квартали, където и Батман би се замислил, преди да се разходи по тъмно?
И тогава Брендън предложи да се нанеса при него.
— Какво толкова? Имам свободна стая и само се набутвам за газ и електричество.
— Много мило от твоя страна — отвърнах, — но не мога да си позволя голяма част от наема.
— Забрави за наема.
— Не — вторачих не в него. — Не бива така.
— Добрата ми стара майчица казва: „Няма как да се биеш с вълците пред вратата, ако се бориш с лъв в собствената си всекидневна“.
Претеглих другите си опции. Дори ако оставим настрана лъвовете, можех някоя сутрин да се събудя с изгризани от плъхове уши.
— Добре. И благодаря.