— Ще ми благодариш, като си стъпиш на краката.
— Губещата ми серия не може да продължи вечно.
Лицето му за миг помръкна.
— Надявам се да е така. Дочувам, че дължиш пари на хора, които не дават отсрочки, а трошат колене.
— Ще се оправя, не бери грижа. И ще ти се отплатя. Обещавам.
— Естествено, че ще се отплатиш — ухили се той. — Обичам да ми разтриват гърба преди лягане. С повечко масажно масло.
Пресягам се към кутийката с бира, установявам, че е празна, и я смачквам в ръката си. Ставам да си взема друга, но решавам първо да се отбия до тоалетната. Прекосявам хола и светвам лампата в антрето. Тя неохотно хвърля мъждива светлина. Поставям крак върху първото стъпало, което предсказуемо изскърцва. Докато се качвам по тясното стълбище, се мъча да не си представям как Джулия Мортън е влачила сина си оттук. Едно единайсетгодишно момче е тежко. А мъртвите тела тежат още повече. Това поне помня.
Горната площадка е студена. Тук няма радиатор, но не в това е причината. Студът е особен, по-различен от онзи, който съм изпитал при първото си влизане в къщата. Прокрадващ се студ. Студ, който се увива около костите ти и натежава като буца лед във вътрешностите ти.
Чувам и някакви звуци. Слаби, но настойчиви. Шумолене и потракване, като от въздух в тръбите. Застивам и напрягам слух. Идва от банята. Бутвам вратата и запалвам осветлението.
Вътре е още по-мразовито, а шумът е по-силен. Това не е въздух в тръбите, не. Шумоленето е от нещо друго. Нещо по-познато, по-живо. И идва от клозетната чиния.
Седалката и капакът са спуснати. Не защото женското начало у мен е взело превес, а защото изпитвам лека фобия от отворени дупки. Канали, всякакви отверстия в земята. Предната вечер, преди да си легна, съм минал да поставя всички запушалки на всички сифони. Сега протягам ръка и внимателно повдигам капака на тоалетната.
Мамка му!
Отскачам назад толкова бързо, че губя равновесие и едва не се строполявам на пода. В последния момент се улавям за мивката. Но нямам същия успех с контрола над препълнения си пикочен мехур.
Топла струйка се стича по крака ми, но аз не ѝ обръщам внимание. Защото вътрешността на тоалетната се движи. Тя представлява маса от малки, лъскави черни телца. Те пъплят и потракват, като оживяло море от екскременти.
Божичко!
Разтърсва ме тръпка на отвращение. А също бледият отглас на отдавнашен спомен:
То е в сенките. Сенките се движат.
Опирам ръце върху коленете си, дишайки тежко. Хлебарки.
Гадни хлебарки. След като се окопитвам, правя крачка напред и вдигам капака отново. Пъпленето се усилва, сякаш са усетили присъствието ми. Една-две дори се устремяват нагоре, за да излязат от чинията. Бързо хлопвам капака и ги смазвам между него и седалката. Разнася се удовлетворяващо хрущене.
Как, по дяволите, са попаднали там? Отходният канал е бил сух и навярно са минали през него. Поемам си дълбоко дъх, грабвам шишето с белина и изливам цялото му съдържание вътре.
Сред насекомите настава паника. Една част тръгват да пълзят нагоре, но аз вземам четката за тоалетна и ги събарям обратно. После пускам водата. Отново и отново, докато вътре не остават само шепа плаващи черни трупчета. За всеки случай откачам рулото тоалетна хартия и го натъпквам в канала с четката.
Сядам върху ваната, или по-скоро краката ми поддават, а тя се надига, за да посрещне задника ми с коравия си ръб. Така да си изкарам акъла от едни проклети хлебарки! Сърцето блъска в гърдите ми. Въпреки студа целият съм облян в пот. Нуждая се от питие и цигара. Но още повече се нуждая от своята дрога. За първи път от пристигането си тук. За първи път от доста време насам. Само тя може да успокои нервите ми, да спре треперенето на ръцете ми.
Бъркам в джоба и вадя телефона си. Чак другата седмица ще ми прокарат кабелен интернет, но имам мижаво 3G. Залагането онлайн е жалък заместител, но аз посягам към него подобно на алкохолик, надигащ бутилката със спирт за горене, след като всички други са изпразнени.
Отварям един сайт. „Златото на Вегас“, провъзгласява той с подобаващо блестящи букви. Не ми убягва иронията, че играя „Златото на Вегас“, седнал върху плесенясалата вана в опиканите си джинси.
Пръстът ми вече се кани да натисне линка, когато отдолу се разнася трясък.
Сега пък какво?
Куцукам с цялата скорост, на която съм способен, надолу по тясното стълбище. Щом влизам във всекидневната, ме лъхва студен вятър. Завесите се мятат от течението, в прозореца зее голяма дупка, а подът е осеян с късове стъкло. Навън изсвирват гуми и в далечината заглъхва тънък вой от двигател на мотопед.