— Защо не — е предпазливият отговор.
— Допускате ли, че може да има друго обяснение за станалото тук?
— Нямаше следи от взлом, нито улики за присъствие на трето лице. А ние проверихме добре, уверявам ви.
— А бащата на Бен?
— Бил е на вечеря с клиент по същото време.
— Значи смятате, че Джулия Мортън наистина е превъртяла дотолкова, че да убие сина си, а после да се гръмне?
— Мисля, че задавате твърде много въпроси за човек, който не го е грижа.
— Просто съм любопитен.
— Не бъдете. Това няма да ви донесе полза по тези места. — Тя затваря бележника и го прибира. — Само исках да се уверя, че агентът по недвижими имоти не е пропуснал да спомене определени факти около къщата.
— Благодаря… но не мисля, че в къщата е проблемът.
— Вероятно сте прав — хвърля ми тя взор, който не успявам докрай да разтълкувам.
Стъкларят пристига четвърт час по-късно и заковава рамката с шперплат.
— Това ще ви струва петдесет паунда — ме информира. — А новото стъкло ще е готово до седмица.
Отвръщам, че няма проблем и ще преживея някак без гледката към пътя.
Той също ми хвърля странен взор. Явно не жъна успех сред местната публика.
След като той си тръгва, обръщам още два бърбъна, изпушвам една цигара, облегнат на кухненската врата, и накрая решавам, че ми стига толкова за този ден. Качвам се горе да си легна.
Смразяващото усещане си е отишло, останал е само нормалният студ на къщата. Влизам в банята с известна плахост, но клозетната чиния все още е празна. Измъквам рулото тоалетна хартия от канала и се облекчавам. Измивам си ръцете и зъбите, гася лампата и затварям вратата.
После обаче размислям. Слизам във всекидневната и вземам тухлата. Занасям я в банята и затискам с нея капака на чинията.
За всеки случай.
Аз не сънувам.
Аз имам кошмари.
Обичайно алкохолът ми помага срещу тях.
Не и тази вечер.
Изкачвам стълбището в къщата, където съм отрасъл. Само че — знаете как е в сънищата — къщата не е съвсем същата. Стъпалата са по-тесни, по-стръмни и се вият в спирала. От мрака под мен се носят пъплещи, потракващи шумове. В дъното плават сенки. Над мен се чува друг звук. Остър, ужасяващ вой, като от ранено животно, примесен с викове: Аби Очичките, Аби Очичките. Целуни момчетата и ги накарай да плачат.
Не искам да отивам по-нагоре, но нямам избор. Всеки път, щом се обърна назад в мрака, виждам, че още няколко стъпала са изчезнали. Сенките се прокрадват, също като студа, и вече ме настигат.
Затова продължавам, а стълбището се вие безкрайно пред мен, докато изведнъж не се озовавам на площадка. Поглеждам през рамо. Стълбите вече ги няма. Сенките са дошли и са ги погълнали. Сега се въртят и стрелкат неспокойно в самите ми нозе.
Намирам се пред три врати, всичките затворени. Бутвам първата. Баща ми е вътре и седи на леглото. Всъщност „седи“ не е точната дума. Той е клюмнал като марионетка с прерязани конци. Главата му лежи на рамото, сякаш си е взела почивка от мирските грижи и тревоги. Лъскави сухожилия и червеникави останки от мускули едва я придържат към тялото. При удара на колата в дървото остър къс от предното стъкло почти го е гилотинирал.
Той отваря уста и издава странен, хриптящ звук. Трябва ми секунда да осъзная, че това е името ми: „Джо-о-ооо“. Опитва се да стане, но аз бързо захлопвам вратата. С разтуптяно сърце и омекнали колене отивам към следващата. Знам, че зад нея ме чака нещо още по-лошо. Но точно като герой от филм на ужасите, съм принуден да я отворя.
Натискам бравата и отстъпвам крачка назад. Помещението е пълно с едри, синкави мухи, които се вдигат с жужене на плътен облак. Някъде сред тях се очертават две фигури. Джулия и Бен. Поне решавам, че трябва да са те. Трудно е да се каже, защото главата на Джулия почти липсва, а Бен няма лице. Само червеникаво-бяло месиво от плът, кръв и хрущяли.
Двамата стоят като сенчести фантоми сред мухите, докато не си давам сметка, че… самите те са направени от мухи. Пред потресения ми взор се разпадат и се устремяват към мен. Едва успявам да затворя вратата навреме и чувам как обезумелите ята насекоми се блъскат в дървото.
Събуди се, мисля си. Събуди се, събуди се, събуди се. Но подсъзнанието отказва да ме пусне толкова лесно. Остава последното помещение. Бавно открехвам и пристъпвам вътре. То е празно, като се изключи едно легло и Аби Очичките. Тя лежи по средата му, със затворени клепки. Вземам я на ръце. Очите ѝ се отварят, а розовите пластмасови устни се извиват в усмивка: Тя е зад теб.