И вижда причината. Екранът е покрит с тъмна засъхнала кръв. Още кръв се е стекла на пода и той едва сега осъзнава, че насмалко не е стъпил в лепкавото езерце, образувало се на дюшемето.
Черил идва и застава до него.
— Какво е това? Кръв?
Той мисли за велосипеда. За гумените ботуши. За тишината.
— Трябва да претърсим останалата част от къщата — казва. Тя го поглежда с тревога в очите и кимва.
По стръмното дървено стълбище има още следи от тъмна кръв. Тясната площадка на горния етаж води към две спални и малка баня. Тук жегата е по-силна, а вонята по-непоносима, ако това изобщо е възможно. Гари дава знак на Черил да провери банята. За миг се опасява да не възрази, защото е очевидно, че миризмата идва от една от спалните, но за разлика от обикновено тя му позволява да играе старши в екипа и предпазливо тръгва натам.
Той самият застава пред вратата на първата спалня и с металически вкус в устата бавно натиска бравата.
Това е женска стая. Чиста, подредена и празна. Гардероб в единия ъгъл, ракла под прозореца, голямо легло, акуратно покрито с кремава пухена завивка. На нощната масичка има лампа и портретче в проста дървена рамка. Гари се навежда и я взема. Това е снимка на момче, десет-единайсетгодишно, със слабо лице, зъбата усмивка и разрошена руса коса.
О, боже, моля те, само това не, моли се неволно той.
С още по-натежало сърце се връща в коридора, където го чака напрегнатата и пребледняла Черил.
— Банята е празна — казва тя, явно мислейки същото като него. Остава само една стая. Само една врата, зад която трябва да се покаже джакпотът. Гари ядно прогонва муха, мъчеща се да кацне върху лицето му. Иска да си поеме дълбоко дъх, но вонята е прекалено задушлива. Затова просто се пресяга и отваря вратата.
Черил има здрави нерви, но все пак от гърлото и се разнася давещ се звук. Неговият собствен стомах се надига към гърлото и той едва успява да потисне позива за повръщане. Очаквал е гледката да е лоша, но е грешал. Това е някакъв адски кошмар.
Момчето лежи на леглото, облечено в твърде голяма тениска, торбести шорти и бели спортни чорапи. Ластикът на чорапите се е впил в раздутите му крака.
Яркобели чорапи, неволно отбелязва Гари. Ослепително бели. Като в реклама за перилен препарат. Или може би просто изглеждат така, защото всичко друго е червено. Тъмночервено. Като боя, пропила голямата тениска, омазала завивките и възглавниците. А там, където трябва да е лицето, има само безформено месиво, лишено от всякакви черти и гъмжащо от черни телца — мухи и буболечки, сновящи из обезобразената плът.
Гари се сеща за пукнатия телевизор и локвата кръв на дюшемето и изведнъж вижда цялата картина. Как главата на момчето е удряна в екрана отново и отново, а после блъскана в пода, докато то стане неузнаваемо, докато изгуби образа си.
И може би това е била идеята, казва си той, вдигайки очи към другото червено. Най-очевидното червено. Червеното, което няма начин да пропуснеш. Големите букви, надраскани върху стената над безжизненото тяло:
1.
Не се връщай назад. Хората все ти повтарят това. Нещата ще бъдат променени. Няма да са такива, каквито ги помниш. Зарежи миналото. Естествено, по-лесно е да се каже, отколкото да се направи. Миналото има свойството да ти напомня за себе си. Като развалена храна.
Аз не искам да се връщам назад. Наистина. Има куп неща, които бих предпочел, например да бъда изяден жив от плъхове, или да играя кънтри танци. Дотолкова не искам да виждам отново онази лайняна дупка, в която съм отрасъл. Но понякога единственият избор, с който разполагаш, е лошият избор.
Ето защо сега шофирам по виещото се шосе през провинцията на Северен Нотингамшър в седем часа сутринта. Отдавна не съм виждал това шосе.
Като се замисля, отдавна не съм виждал и часовникът да показва седем сутринта. Трафикът не е натоварен. Само две-три коли ме задминават, като едната надува клаксон. Без съмнение, състезателят в нея иска да покаже, че се пречкам на напредъка му към миризливия офис, където трябва да пристигне няколко минути по-рано. Впрочем, ако трябва да съм честен, аз наистина карам бавно.
С нос, залепен в предното стъкло, сграбчил кормилото с побелели кокалчета на пръстите — бавно. Не обичам да шофирам. Избягвам да го правя, доколкото е възможно. Вървя пеша, вземам автобус или влак за по-дългите пътувания. За съжаление големите автобусни линии не ходят до Арнхил, а най-близката железопътна гара е на двайсет километра разстояние. Автомобилът остава единствената опция. Както вече споменах, понякога нямаш избор.