Обръщам се. Ани стои на прага. Облечена е в пижамата си — бледорозова, украсена с малки бели овчици. Дрехите, които е носила в нощта на катастрофата. Но това не е вярно. Сестра ми не е загинала по пижама.
— Върви си — казвам.
Тя тръгва насреща ми, влачейки нозе. Ръцете ѝ се протягат.
— Върви си.
Тогава тя отваря уста и от нея се излива порой хлебарки. Опитвам се да избягам, но сакатият ми крак поддава и се строполявам на пода. Зад себе си чувам скърцането на твърдите черупки, тропота на бързащите малки крачка. Усещам как пълзят по глезените ми, впиват се в кожата ми. Махам истерично с ръце, за да ги смачкам и да ги отърся от себе си. Те се впускат по раменете и врата ми, влизат в устата и надолу към гърлото ми. Не мога да дишам. Задушавам се от вонящите черни телца…
Събуждам се потен и разтреперан, блъскащ с длани по чаршафите, които са се усукали около голото ми тяло.
Лъчи дневна светлина се процеждат през открехнатите завеси и пронизват като кинжали очните ми ябълки. Поглеждам, примижавайки, будилника, който в този миг започва да звъни, изпращайки вълни от болка през пулсиращия ми череп.
Обръщам се и простенвам. Време е за училище.
8.
— Господине?
— Да, Лукас? — обръщам се морно към момчето, вдигащо ръка, а после, преди да успее да каже нещо, го спирам с жест. — Ако това ще е поредният въпрос относно „Тиндър“, вече отбелязахме факта, че онлайн платформите за запознанства не са били популярни по времето на Ромео и Жулиета.
Друга ръка се стрелва нагоре.
— Джош?
— Ами „Снапчат“, господине?
Класът започва да се киска, а аз потискам усмивката си.
— И той също, но ти ми даде интересна идея.
— Наистина?
— Да. За домашно вземете една от главите, които разгледахме, и я пренапишете така, сякаш действието се развива в наши дни. Обърнете особено внимание на паралелите и темите за трагедията и катаклизма.
Вдигат се още ръце.
— Алейша?
— Какво е паралел?
— Сходство или съответствие между две неща.
— А какво е катаклизъм?
— Вашият клас.
Звънецът бие за междучасие. Опитвам се да не правя гримаса от звука.
— Добре, свободни сте. Утре ще прочетем какво сте сътворили.
Столовете се местят с гръмко стържене и стаята се опразва за секунди. Независимо колко интересни правиш часовете си или колко прилежни са учениците, звукът на звънеца винаги ги кара да се устремяват към изхода като затворници, пуснати на свобода.
Докато прибирам пособията си в чантата, една позната тъмнокоса глава се показва на прага.
— Здравей — кимвам ѝ.
— Привет. — Бет влиза, този път издокарана с тениска на „Нирвана“, оръфани джинси и маратонки, и се настанява на ръба на бюрото ми. — Чувам, че снощи някой ти е строшил прозореца с тухла?
— В Арнхил новините явно пътуват бързо.
— Да, но никога не излизат извън него.
— Кой ти каза? — засмивам се.
— Братовчедът на една от помощник-учителките има колежка, чийто брат работи в полицията.
— Мили боже. Разполагате с по-добри източници и от Си Ен Ен.
— По-точни, ако не друго. — Тя ме гледа въпросително, явно очаквайки да потвърдя или отхвърля сведенията.
— Предполагам, че някой не е бил във възторг от преподаването ми — свивам рамене.
— Смяташ, че е дело на ученик?
— Най-вероятно.
— Имаш ли вече основен заподозрян?
— Очертава се един — отвръщам след кратко колебание. — Джеръми Хърст.
— А-ха.
— Не изглеждаш изненадана.
— Чух, че сте имали леко спречкване.
— Наистина имаш удивителен слух. Ако случайно дочуеш отнякъде печелившите числа от лотарията…
— Да бе, тъкмо на теб ще ги кажа — ухилва се тя.
— Та какво знаеш за…
Някой чука на полуотворената врата. И двамата се обръщаме. Влиза възпълно момиче, с коса на изрусени кичури и твърде много грим като за ученичка.
— Този ли е кабинетът на господин Андерсън?
— Не, следващият — упътва я Бет.
— Добре — изсумтява девойката и изчезва.
— Пак заповядай — виква Бет подире ѝ. После поглежда отново към мен. — Защо не поговорим другаде? Вече е време за обяд.
— В столовата?
— Зарежи столовата. Имах предвид по-скоро кръчмата.
Очуканите дървени пейки са изчезнали. Яркият, предизвикващ мигрена балатум е заменен с полирано дюшеме. Осветлението е стилно и приглушено, а барът предлага богат избор от изискани вина и напитки. В добавка, менюто е обновено с апетитни специалитети.
Всъщност нищо от това не е истина.
Бар „Лисицата“ не се е променил изобщо, поне не и от времето, когато съм го посещавал за последно, преди около двайсет и пет години. В ъгъла стои същият стар музикален автомат, вероятно предлагащ същите овехтели мелодии. Дори някои от клиентите изглеждат така, сякаш не са се променили, нито са помръдвали, от миналия век.