— Не знам — въздъхва тя. — Възможно е. Допускам дори, че е възможно да се е самоубила, но да убие Бен? Та тя трепереше над него. Никога няма да проумея това.
— Що за дете беше той?
— Буден, с доста приятели. Може би малко лековерен, което на няколко пъти го вкара в неприятности. Но като цяло добър. Докато не изчезна.
— Бен е изчезвал? Кога?
— Два-три месеца преди да умре. Появи се едно денонощие по-късно, след като целият град се съсипа да го търси. Така и не каза къде е бил. Беше напълно нетипично за него.
Размислям върху чутото. Малко момче изчезва. Но се връща отново.
— Никъде не съм чел за случая.
— Мина леко незабелязано, на фона на всичко останало, което се случи. — Тя свива рамене. — Както и да е, след това… той беше различен.
— По-точно?
— Затворен, разсеян. Откъсна се от приятелите си, или те спряха да дружат с него. Знам, че звучи ужасно, но започна и да мирише, сякаш не се къпеше. После се сби. Нарани другото дете доста зле. И тогава Джулия го спря от училище. Каза, че имал „емоционални проблеми“ заради развода.
— Защо никой не споменава за това?
— Шегуваш ли се? Кой ще седне да разправя лоши неща за едно мъртво дете? А и всички виняха майка му за неговото поведение. Джулия беше лудата, значи всичко е заради нея, нали?
Мисля си за „неназования училищен източник“ от статията. Искам да питам още, но в този миг нашата дружелюбна сервитьорка се задава на хоризонта.
— Хамбургери със сирене, картофки.
— Благодаря.
Тя тръсва чиниите на масата и пак ме изпепелява с взор.
— Извинете — питам, — всичко наред ли е?
— Вие ли наемате къщата на Мортън?
— Да.
— Знаете ли какво се е случило там?
Това явно е въпросът на седмицата.
— Да.
— И какъв сте вие?
— Пардон?
— Някакъв вампир?
— Ами… не, всъщност съм учител.
— Така. — Тя асимилира отговора, сетне бърка в джоба си, вади една визитка и ми я подава. Понеже не искам да нажежавам допълнително обстановката, я вземам. С Доусън домът свети от чистота, пише на нея.
— Какво е това?
— Майка ми. Занимава се с почистване. Грижеше се за къщата на госпожа Мортън. В случай, че решите да ѝ звъннете.
Вероятно най-странната търговска оферта, която някога са ми правили.
— Не знам дали на този етап ще мога да си го позволя, но благодаря все пак.
— Както желаете. — И тя отново се отдалечава.
— Майко мила — обръщам се към Бет.
— Да, Лорън е малко…
— Каква? Странна? Груба? Плашеща?
— Всъщност е аутистка. Нормалното социално общуване понякога я затруднява.
— О, разбирам. И са я наели да обслужва клиенти?
— Не смяташ ли, че на младите трябва да се дава равен шанс?
— Просто казвам, че не си е избрала най-удачното поприще.
— Не ставай еснаф.
— Прагматик съм.
— Не по врат, а по шия — усмихва се тя. Забелязвам, че често го прави. Чак и на мен ми се иска да я имитирам, да пораздвижа закърнелите си лицеви мускули. Прибирам визитката в джоба си.
— Та докъде беше стигнала?
— А, не — посочва ме с вилицата тя. — Сега е твой ред. Защо действително се нанесе в къщата на Мортън?
— И ти ли започваш?
— Малко е зловещо, не намираш ли?
— Удобно е. Евтино. А и преди години не беше „къщата на Мортън“, а домът на една дребна старица, която по цял ден хвърляше трохи на гълъбите и хокаше децата, преминаващи с велосипедите си. Обикновена постройка, със своя история. Като всички останали.
Макар че повечето постройки не могат да се похвалят с пълчища хлебарки в отходните тръби, сещам се с потръпване. Бет ме наблюдава с любопитство.
— Като стана дума за история, не е ли странно да се върнеш тук?
— Винаги е странно да се върнеш на мястото, където си отрасъл — свивам рамене.
— Шегата настрана, не си представям защо някой би искал да живее в Арнхил. Аз лично ще се махна при първа възможност.
— От колко време си тук?
— Една година, един ден — тя поглежда часовника си… — дванайсет часа и трийсет и две минути.
— Нали не броиш наистина?
— О, броя, и още как.
— Вярно, градчето е малко, позадрямало…
— Не е това.
— Ами какво?
— Бил ли си в Германия?
— Не.
— Аз ходих веднъж, след като се дипломирах. Една приятелка работеше в Берлин и ме заведе да видя бивш концентрационен лагер.
— Интересно.
— Беше ясен, слънчев ден. Небето синее, птичките чуруликат, а сградите са си просто сгради, нали? Но мястото е пропито със свое усещане. То присъства в самия въздух, в атомите. И без да ти казват, разбираш, че там се е случило нещо ужасно. Обикаляш заедно с екскурзовода, кимаш с тъжна физиономия, но част от теб иска да побегне с писъци накъдето ѝ видят очите.