Познавам заведения като това, и то не само от детството си. В големите градове също ги има. Там може да минават за по-изискани, но клиентелата и усещането са все същите. Те не са място, където семейство да вечеря уютно, или приятелки да си разделят бутилка студено шардоне. Те са кръчми на местните — на пияниците, а в някои случаи и на комарджиите.
Тръгвам към бара, като се старая да не изглеждам толкова неловко, колкото се чувствам. Въпреки че съм отрасъл тук, си оставам аутсайдер. Реакцията не е чак като в каубойските филми, където с блъсването на двойната врата пианото млъква, но мога да се обзаложа, че всеобщата гълчава за миг стихва, а всички погледи се устремяват към мен.
Страховитата госпожица с опънатата коса не е на смяна. Вместо нея зад бара стои оплешивяващ мъж със синкави торбички под очите и няколко липсващи зъба, който ми изръмжава:
— Какво да бъде?
— Ами… един гинес, моля.
Той мълчаливо започва да налива. Благодаря му, плащам и докато чакам пяната да слегне, оглеждам отново помещението. Мярвам една свободна маса в дъното. Щом допълва халбата ми, я вземам и отивам да се настаня там. Нося учебниците в чантата си, затова сега ги вадя и отпивайки, започвам да си готвя урока. Независимо от обслужването, осветлението, миризмата и обстановката, бирата е добра и изчезва по-бързо, отколкото съм възнамерявал.
Упътвам се обратно към бара. Плешивият се намира в другия му край и явно е преживял някаква чудодейна личностна трансформация, защото бъбри и се смее с групата млади мъже, които съм забелязал на влизане. Всъщност изглежда толкова общителен, че за момент се чудя дали не е сменен от свой брат близнак.
Аз чакам. Един от мъжете хвърля поглед към мен и казва нещо. Барманът не млъква и започва да се смее още по-силно. Стоя, като се старая да изглеждам в свои води, да не издавам раздразнение. Той продължава да бъбри. Прокашлям се шумно. Той извръща глава и усмивката пада от лицето му. Неохотно повлича нозе към мен, а двама от мъжете, сякаш теглени от невидима магнитна сила, го следват.
— Благодаря — протягам празната си чаша, като мислено добавям: че най-сетне си свърши работата. — Още един гинес, моля.
Той взема друга халба и я тиква под крана.
Двамата му приятели застават прекалено близо до мен. Единият е нисък и набит, с бръсната глава и татуировки по ръцете. Другият е слаб и по-висок, с пъпчива кожа и една от онези зализани прически, които съм смятал за излезли от употреба заедно с белите чорапи и панталоните до глезените. Те не навлизат в личното ми пространство, поне засега. Само трупат сили на границата. Усещам мирис на застояла пот, само частично замаскиран от евтин дезодорант. Нещо в двойката ми изглежда странно познато, или може би е само надвисналата заплаха от конфронтация.
Аз чакам, наблюдавайки бавното църцорене на бирата. По някое време чувам ниския да казва:
— Не съм те виждал по-рано тук, приятел.
Ако има обръщение, което да мразя повече от „човече“, то е „приятел“, и то от устата на някой, с когото нито съм приятел, нито някога ще бъда.
— Наскоро се нанесох — обръщам се с усмивка.
— Ти си оня нов учител — казва Зализаната прическа.
Обожавам да ми съобщават неща, които вече знам.
— Джо Торн — протягам ръка. Никой не я поема.
— В къщата на Мортън ли живееш?
Хайде пак. „Къщата на Мортън“. Трагедията, особено ако е свързана с кръв и насилие, оставя своя отпечатък върху всичко наоколо.
— В същата — отвръщам.
— Малко странно, не мислиш ли? — пристъпва по-близо Зализаната прическа.
— Защо?
— Знаеш какво се е случило там, нали? — пита Набития.
— Да.
— Повечето хора не биха живели на място, където е убито дете.
— Освен ако не са странни — добавя Зализаната прическа, в случай че не съм схванал тънкия подтекст.
— Значи излиза, че съм странен.
— На забавен ли се правиш, приятел?
— Ни най-малко.
— Не те харесвам — напира още по-близо той.
— Аз пък тъкмо се канех да ти поискам телефона.
Виждам как ръката му се свива в юмрук. Сграбчвам празната халба, готов да я строша в тезгяха, ако се наложи. Поне при един случай в миналото ми се е налагало.
И тогава, когато вече изглежда, че сблъсъкът е неизбежен, един познат глас произнася:
— Е, момчета, всичко е наред тук, нали?
Крачун и Малчо подвиват опашки и изчезват. Едра, яка фигура приближава към бара. Може би все пак вярвам в призраци, минава ми през ум. В лоши призраци, които нито времето, нито разстоянието, нито кофи светена вода могат да прогонят.