— Защо действително се върна?
— Казах ти, изскочи възможност за работа.
— Сигурно постоянно изскачат и другаде.
— Тази ми допадна най-много.
— Винаги те е бивало да правиш лоши избори.
— Човек все трябва да е добър в нещо.
Той се усмихва. Зъбите му са неестествено бели, явно с изкуствени коронки.
— Ако Хари ме беше уведомил кой е кандидатът, никога нямаше да спечелиш интервюто. Арнхил е малък град, тук си пазим гърбовете. Не обичаме да идват външни лица и да забъркват проблеми.
— Първо, аз не съм външен и второ, не схващам какъв проблем съм забъркал.
— Самият факт, че си тук, вече е проблем.
— Защо, да не би да те гризе съвестта? Но чакай, за тази цел трябва първо да имаш съвест.
Виждам го как леко се помества. Неволен рефлекс. Иска да ме цапардоса в лицето, но се въздържа. Едва.
— Случилото се беше отдавна. Не е ли крайно време да го оставиш зад гърба си?
Да го оставя зад гърба си. Сякаш е незряло любовно увлечение или младежка лудория. В гърдите ми накипява гняв.
— Ами ако сега се случва отново? — питам.
Лицето му не издава нищо. Може би е по-умел в блъфирането от мен.
— Не знам какво имаш предвид.
— Имам предвид Бенджамин Мортън.
— Майка му беше нервна, депресирана. Точно от типа хора, които стават учители, не смяташ ли?
Не клъввам на примамката.
— Чух, че Бен изчезнал наскоро преди да бъде убит.
— Хлапетата се губят понякога.
— За двайсет и четири часа? Както сам спомена, Арнхил е малко градче. Къде е бил?
— Нямам представа.
— Тукашните деца още ли играят на мястото на старата мина?
Той свъсва вежди и се привежда напред.
— Знам за какво намекваш. Но грешиш. Няма нищо общо с…
Той млъква, защото към нас доближава възрастен мъж с ореол от бяла коса и торбест кафяв панталон.
— Как я караш, Стив?
— Не е зле. Ще дойдеш ли на викторината утре вечер?
— Разбира се, как ще пропусна да ти сритам пак задника.
Двамата се засмиват. Възрастният отива към друга маса, а Стивън се обръща отново към мен. Усмивката му изчезва, сякаш някой я е избърсал с длан.
— Сигурен съм, че човек с твоята квалификация може да си намери учителско място и на по-прилични места от нашата дупка. Направи си една услуга. Замини, преди да са станали още неприятности.
— Още неприятности? — Значи знае за снощния вандализъм. — Кажи ми, синът ти случайно да има мотопед?
— Остави сина ми настрана.
— С удоволствие, но той, изглежда, има неприятния навик да хвърля тухли по прозореца ми.
— Звучи като клевета.
— А на мен ми звучи като умишлено увреждане на чуждо имущество.
— Мисля, че разговорът ни тук е приключен. — Той понечва да стане от стола си.
— Съжалявам за Мари. — Нещо в изражението му се променя. Устните му потреперват. Единият му клепач провисва. Изведнъж изглежда много стар и аз се улавям, че почти му съчувствам. — Трябва да ти е тежко, все пак отдавна сте женени.
— Ревнуваш ли?
— По-скоро съм разочарован. Очаквах, че Мари ще напусне това място. Тя имаше мечти.
— Имаше мен. — По някакъв начин от неговите уста това прозвучава по-скоро като спънка, отколкото като причина.
— И само толкова?
— Смяташ, че е малко? Ние бяхме влюбени. Оженихме се.
— И заживяхте щастливо.
— Ние и сега сме щастливи. За теб вероятно ще е трудно да го разбереш. Имаме хубав живот тук. Имаме Джеръми. Имаме голяма къща, две коли, собствена вила в Португалия.
— Чудесно.
— И още как. И няма да позволя на никой, особено на някакъв треторазреден даскал, да прецака това.
— Мислех, че ракът вече го е сторил.
— Мари е боец.
— Майка ми също беше. До самия край.
Това вече не е вярно. Накрая тя не се бореше. Само пищеше. Ракът, започнал в белите дробове вследствие на навика ѝ да пуши по пакет „Бенсън енд Хеджис“ на ден, се бе разпространил в черния дроб, бъбреците, костите, беше проникнал навсякъде. Дори морфинът невинаги смогваше да притъпи болката. Тя пищеше от мъки, а после, в кратките мигове на облекчение, пищеше, защото я ужасяваше мисълта да прибегне до единственото средство, способно да премахне болката завинаги.
— Да, но сега е различно. Мари ще победи рака, каквото и да твърдят онези голобради докторчета от Националната здравна служба.
Стив вторачва пламтящ взор в мен. Страните му горят, в ъгълчетата на устните му се е насъбрала пяна.
— Те са казали, че ще умре, така ли?