Тежка обувка ме улучва в слепоочието. Черепът ми избухва, а зрението ми се замъглява. И тогава чувам нещо друго. Писък и сподавени ругатни, болезнени стонове, които за разнообразие не идват от мен. А после, колкото и да е странно, захлопване на врати и кола, отдалечаваща се с пълна газ. Ще ми се да изпитам облекчение, но болката е твърде силна и аз отчаяно съм се вкопчил в останките от съзнанието си.
Оставам да лежа върху хладната корава земя, докато цялото ми тяло агонизира. Изключено е да помръдна, боли ме дори когато дишам. Главата ми е обезпокояващо изтръпнала. Също така имам смътното усещане, че не съм сам.
Долавям движение от едната си страна. Лявата или дясната, вече не правя разлика. Някой ме докосва по ръката. Опитвам да фокусирам надвесеното над мен лице. Руса коса. Червени устни. Последното, за което се моля, преди мракът да ме обгърне окончателно, е просто да умра.
Защото алтернативата е далеч по-лоша.
11.
Скърцане на гумени подметки по линолеум. Мирис на зеле, дезинфектант и на още нещо, което дезинфектантът не успява да замаскира — изпражнения и смърт.
Ако това е раят, то той смърди. Примигвам и отварям очи.
— А, ето че се върнахте при нас в света на живите.
Образът пред мен постепенно се избистря. Жена в бяла престилка. Слаба и висока, с къса руса прическа и строги черти.
— Знаете ли къде се намирате?
Сетивата ми възприемат тънката синя завеса, наполовина скрила тясното ми легло, напрегнатите сестри, сновящи наоколо, носещите се отвред пъшкания и стонове.
— В болницата?
— Правилно. — Тя се навежда и светва с ослепително фенерче в очите ми. Стискам клепачи и се смръщвам от новия фонтан на болка, бликнал в изтерзания ми мозък.
— Добрее — кимва доволно докторката. Подушвам дъха ѝ. Кафе и ментови бонбони. Тя обхваща главата ми и я върти насам-натам.
— А можете ли да ми кажете името си?
— Джо Торн.
— А кой ден сме днес, Джо?
— Хм… 6-ти септември 2017 година.
— Чудесно. А датата ви на раждане?
— 13-ти април 1977-ма.
— Браво. — Тя се отдръпва и ме дарява с усмивка, която обаче ѝ се удава с мъка. Има вид на човек, който прекарва твърде много време в усилия да бъде ефективен, а през останалото време спи. Но сънят пак не му достига. — Помните ли какво се случи?
— Аз… — Мозъкът ми още е замъглен, а нервите — оголени и чувствителни. Ако се напрегна да мисля, главата ме боли. — Прибирах се пеша от бара и…
Колата. Биячите на Хърст. Имаше и още нещо. Прехапвам устни.
— Не си спомням добре.
— Много ли пихте?
— Две халби. — Тук поне казвам истината. — Всичко стана за секунди.
— Разбирам. Очевидно сте били нападнат, така че полицаите ще искат да говорят с вас.
Страхотно.
— Добре ли съм?
— Имате няколко силно натъртени ребра и синини в областта на кръста. Също така доста охлузвания и два внушителни хематома на главата, но като по чудо никакви фрактури. Също, не показвате признаци на мозъчно сътресение, но за всеки случай ще ви задържа до утре за наблюдение.
Тя продължава да говори, но аз не я слушам. Внезапно споменът изниква в ума ми. Фигурата, приведена над мен.
— Как се озовах тук?
— Една добра самарянка ви е открила. Жена, преминаваща с автомобила си. Видяла ви да лежите в несвяст, спряла и ви докарала при нас. Извадили сте късмет.
— Как изглеждаше?
— Дребна на ръст, руса. Защо?
— Още ли е тук?
— Да, седи в чакалнята.
Обръща се и спускам нозе на пода.
— Трябва да си вървя.
— Господин Торн, наистина не смятам, че е разумно да…
— Пет пари не давам какво смятате за разумно и какво не.
По бледите ѝ, изпити бузи избива лека руменина. Сетне тя кимва, изправя се и дръпва завесата встрани.
— Много добре.
— Съжалявам, аз…
— Никакъв проблем, решението си е ваше.
— Няма ли да опитате да ме спрете?
Морна усмивка.
— Щом сте в състояние сам да излезете оттук, трудно бих могла да сторя нещо.
— Обещавам да не се гътна по пътя.
Тя свива рамене.
— Между нас казано, в моргата има повече свободни легла.