Давам мигач и отбивам от шосето по поредица от все по-тесни и коварни местни пътища. Мръснозелени и кафяви полета се простират от двете страни, прасета душат въздуха изпод навеси от ръждива гофрирана ламарина. Тук-таме се срещат унили брезови горички. Шърудският лес, или онова, което е останало от него. В наши дни Робин Худ и Малкия Джон могат да се открият единствено върху зле изрисуваните табели на западналите кръчми. Затова пък веселите разбойници, седящи в тях, няма да ви оберат, а най-много да ви разбият зъбите, ако ги погледнете накриво.
Това не е непременно „мрачният север“. Нотингамшър дори не е толкова на север — освен ако никога не сте напускали адската прегръдка на лондонското околовръстно, — но е някак плосък, безцветен, лишен от онази свежест, която бихте очаквали от един провинциален пейзаж. Като че ли мините, които някога са били толкова разпространени тук, са изсмукали живота отвътре.
Накрая, дълго преди да зърна каквото и да било подобие на цивилизация, пък било то и закусвалня „Макдоналдс“, подминавам килната, избледняла табела, гласяща: ДОБРЕ ДОШЛИ В АРНХИЛ.
Отдолу някой остроумен местен копелдак е добавил: И ДА ВИ ГО НАЧУКАМ.
Арнхил не е приветливо градче. По-скоро е вкиснато, затворено и недоверчиво към посетителите. Съумява да бъде едновременно стоическо, застинало и уморено. Място, което ще те посрещне намръщено, а на тръгване ще те заплюе в гърба.
Като се изключат една-две ферми и каменни постройки в покрайнините, Арнхил не е старинен, нито живописен. Макар рудникът да е затворил преди почти трийсет години, духът му още витае наоколо. Няма сламени покриви, нито окачени саксии с цветя. Единственото, което виси пред къщите, са простори с пране и тук-там по някое английско знаме.
Редове от еднакви тухлени къщи опасват централната улица, заедно с един западнал бар, „Тичащата лисица“. Навремето имаше и още два — „Арнхил Армс“ и „Бика“, но те отдавна затвориха. Когато бяхме хлапаци, съдържателят на „Лисицата“, по прякор Джипси, не придиряше много за възрастта и ни пускаше да пием там. Още помня как веднъж изповръщах три халби „снейкбайт“1 в мърлявата тоалетна, а щом излязох, го заварих да стои отвън с кофа и бърсалка в ръка.
В съседство е закусвалня „Бродещия дракон“, недокосната от прогреса по отношение на външния си вид, а също — готов съм да се обзаложа — и на менюто си. Само едно липсва, за да е пълна картинката: малката бакалница на ъгъла, откъдето си купувах дъвки и захарни пръчки, е изчезнала, а на нейно място има супермаркет от веригата „Сейнсбърис“. Явно дори Арнхил не е напълно имунизиран към напредъка на цивилизацията.
Като се изключи това, най-лошите ми опасения се оправдават. Нищо не се е променило. Мястото, уви, е точно каквото го помня.
Продължавам нататък по главната улица, покрай пустеещата детска площадка и малката затревена площ. По средата ѝ има статуя на миньор, в памет на жертвите от аварията в местния рудник през 1949 г.
Отминавам централните забележителности и достигам полегатия хълм, на който е разположено училището. Сега то се нарича гимназия „Арнхил“, а сградите са се сдобили с нова облицовка. Овехтелият Английски корпус, откъдето навремето падна едно дете, е съборен и на негово място има открито пространство с пейки за сядане. Можеш да овъргаляш една фъшкия в златен прах, но тя пак си остава фъшкия. Мен питайте за това.
Спирам на служебния паркинг отзад и слизам от стария си, очукан голф. Освен моята има още две коли — червена корса и сивкав сааб. Училищата рядко са напълно празни през летните ваканции. Персоналът трябва да подготвя учебни планове, да подрежда кабинети, да организира поправителни изпити. А понякога и да провежда интервюта за работа.
Заключвам колата и се упътвам към портала, като се мъча да не куцам. Днес кракът ми е особено зле. Отчасти заради шофирането, отчасти заради стреса, че съм тук. Хората получават мигрени от стрес, а аз получавам болки в сакатия си крак. Би трябвало да използвам бастуна, но го избягвам. Той ме кара да се чувствам като инвалид. Хората ме гледат със съжаление, а аз мразя да ме съжаляват. Съжалението трябва да се пази за онези, които го заслужават.
Примигвам леко, изкачвайки стъпалата. Лъскава табела над входа гласи: ДОБРЕ, ПО-ДОБРЕ, НАЙ-ДОБРЕ. НИКОГА НЕ СЕ ОТКАЗВАЙ, ДОКАТО „ДОБРЕ“ НЕ СТАНЕ „НАЙ-ДОБРЕ“. Неволно си спомням алтернативната сентенция на Хоумър Симпсън: „Деца, опитахте да дадете най-доброто от себе си и се провалихте безславно. Урокът е: никога не се опитвайте“.