Отивам до тоалетната и наплисквам лицето си с вода. Не успявам да измия коричката засъхнала кръв, но поне леко ми светва пред очите. После бавно, с накуцване пристъпвам навън. Болницата е голяма и има много входове и изходи. Обръщам гръб на знаците, гласящи „Главен изход“, и поемам из лабиринта от бледорезедави коридори. Накрая забелязвам друга табела — „Северен изход“. Това звучи по-приемливо.
Отнема ми време да стигна дотам. Натъртените ми ребра протестират при всяко вдишване, гръбнакът час по час ме пробожда, а в главата ми пулсира постоянна тъпа болка. И все пак, можеше да е и по-зле. Можеше тя да ме открие.
Накрая се озовавам пред Северния изход и бутвам крилата на портала. Нощният въздух ме приветства с леден шамар през лицето. След душната топлина на болницата започвам неудържимо да треперя. Оставам за момент неподвижно, докато се успокоя. После припряно вадя телефона от джоба си. Трябва да повикам такси. Да се върна в квартирата, преди… И тогава неумолимата истина се стоварва с цялата си тежест отгоре ми.
Щом тя е тук, щом тази вечер е шофирала подир мен, значи вече знае къде живея.
Отпускам ръката с телефона и чувам приближаващата кола. Знам кой е още преди лъскавият сребрист мерцедес да спре пред мен и тя да спусне страничното стъкло.
— Джо, съкровище — усмихва се лъчезарно Глория. — Изглеждаш ужасно. Хайде, скачай, ще те закарам у вас.
Повечето пристрастени познават този момент. Моментът, в който осъзнаваш, че твоят порок — бил той наркотици, алкохол или, както в моя случай, хазарт — се е превърнал в истински проблем.
Мигът на моето просветление настъпи, щом срещнах Глория. Всъщност може да се каже, че Глория ме спаси от мен самия.
Дотогава що-годе успявах да се преструвам, че това е просто хоби, игра, развлечение. Макар че бях изгубил работата си, приятелите си, спестяванията си и колата си и че посвещавах почти всяка вечер на съблазънта на зеленото сукно и шепота на картите, смятах, че държа всичко под контрол.
Най-големите трикове са онези, които погаждаш сам на себе си.
Усвоих картите от баба си и дядо си. Играехме белот, джин руми, двайсет и едно и накрая — покер. Залагахме дребни монети, които те държаха в голям стъклен буркан. Още като осемгодишен намирах заниманието за увлекателно и пристрастяващо. Обичах да гледам избледнелите червеникави плетеници по гърба на картите, запленяваха ме различните бои, властните изображения на поповете и дамите, наперените и леко нагли физиономии на валетата.
Харесваше ми как дядо ги раздава с плющене с мазолестите си жълтеникави пръсти. Пръсти, които имаха толкова груб и недодялан вид, а така леко и сръчно боравеха с тестето.
Стараех се да го имитирам в цепенето, размесването, триковете. В едни от най-щастливите си детски спомени седя заедно с тях на вехтата ламинирана маса в малката, вмирисана на пържено кухня. Пред нас има чаши с изветряла кола за мен, тъмна бира за дядо и светла с лайм за баба. Всички сме вперили очи в картите си, докато техните фасове догарят забравени в пепелника.
Учех и Ани на някои от игрите. Мама и татко никога нямаха време, а за повечето бяха нужни поне трима участници, затова сме прекарали не един дъждовен следобед, увлечени в снап или пасианс.
След злополуката аз спрях да играя. Съсредоточих се върху ученето. Реших да постъпя в преподавателски колеж. Харесваше ми английският като предмет, работата изглеждаше прилична (дори мама навярно би се гордяла), а и част от мен виждаше в нея начин да сторя нещо добро. Да помагам на децата и да компенсирам онези лоши неща, които сам бях направил като дете.
За моя изненада, се оказах способен учител. Дори се говореше за повишение, за заместникдиректорско място. Трябваше да съм щастлив, или най-малкото доволен. Но не бях. Дълбоко в мен имаше празнина, която нито работата, нито приятелите, нито интимните връзки можеха да запълнят. В определени дни целият живот ми се струваше нереален. Сякаш реалността бе приключила със смъртта на Ани и оттогава всичко бе просто лоша имитация.
Неусетно посегнах отново към картите. Обикновено се събирах с подобни на мен за по някоя и друга ръка в бара след работа. Комарджиите, също както и пияниците, имат способността да се надушват един друг. Но скоро приятелските игри със залози от по няколко паунда не бяха достатъчни.
Появи се човек. Винаги има човек, който променя нещата. Дявол, нашепващ в ухото ти. Веднъж, доста окъснял, тъкмо се канех да си тръгвам, когато един от редовните участници, блед тип с нездрав вид, чието име така и не узнах, ме дръпна настрана и попита: