— Какво ще кажеш за истинска игра?
Трябваше да кажа „не“. Да се усмихна, да изтъкна, че вече съм уморен, а след броени часове имам урок, да не говорим за купищата непроверени домашни. Да си напомня, че съм учител, а не авантюрист. Че карам тойота, нося конфекция и обядвам сандвичи. Това беше моят свят. Трябваше да се обърна, да взема такси за вкъщи и да продължа с живота си.
Но не го направих. Вместо това попитах:
— Къде?
И чак по-късно, много по-късно осъзнах, че съм нагазил в прекалено дълбоки води. Дълговете взеха да се трупат като вълчи капани в краката ми. Продадох тойотата, изгубих си работата и дори последният лихвар вече не искаше да ми дава кредит. Докато една вечер не ме натовариха в закрит бус, а вътре седеше Глория с нейната усмивка — кръстоска между мажоретка и Американски психар…
Тогава от гърлото ми се изтръгна:
— Не. Моля ви, не!
Сега не куцам заради злополуката отпреди двайсет и пет години. Онова куцане отдавна бе минало и дори белезите бяха избледнели, когато Глория допря устните ми с лъскавия си цикламенорозов нокът и сладко прошепна:
— Не се моли, Джо. Мразя, когато един мъж се моли.
И аз спрях да се моля. Започнах да пищя.
Тя почуква с маникюра си по волана — днес ноктите ѝ са аленочервени. От уредбата кънтят звуците на „Дъ Хюман Лийг“. Другото любимо занимание на Глория, освен да наранява хора, е да слуша музика от 80-те. Аз не съм устроен точно така. Достатъчно е да чуя гласа на Синди Лоупър, за да хукна към тоалетната да повръщам.
— Как ме откри? — питам.
— Имам си начини.
— Брендън? — питам със замряло сърце.
— Не, Брендън си е добре. — Тя ме поглежда укорително. — Да не мислиш, че обикалям да тормозя хората без причина? Дори с теб не бих го сторила.
Изпитвам глупаво облекчение, дори благодарност. После ми хрумва нещо.
— Ами онези двамата, които ме нападнаха?
— Само извадено рамо и счупен нос. Малко им трябваше, за да побегнат. Не ме затрудниха особено.
Обзалагам се, че е така. Глория може да изглежда крехка като порцеланова кукла, но всъщност единствената кукла, с която има нещо общо, е Чъки от филма „Детска игра“. Чувал съм, че на младини била гимнастичка, но после сменила специалността си с бойни изкуства. Забранили ѝ да участва в състезания, след като пратила някаква опонентка в кома. Тя е бърза, силна и знае всяко уязвимо място в човешкото тяло. Дори някои, които все още не са открити от анатомите.
— Щяха да те убият, ако не се бях намесила — отбелязва тя.
— И да ти спестят един ангажимент.
Тя изцъква с език.
— Умрял не ми вършиш работа. Мъртвите не плащат дългове.
— Много успокоително.
— А Дебелака все още си иска парите.
— Хората наистина ли го наричат така, или е заимствал прякора от някой комикс?
Тя се изкисква доволно.
— Именно заради подобни коментари наема хора като мен да му събират вересиите.
— Мил човек. Трябва да се запозная с него някой ден.
— Не ти го препоръчвам.
— Виж, работя по въпроса. Имам нова работа…
— Джо, не се засягай, но някой и друг паунд няма да те оправи. Трийсет бона. Толкова иска Дебелака.
— Трийсет? Но това е много повече от…
— Другия месец ще станат четирийсет. Знаеш системата.
— Да, знам я — кимвам. — Но чакай, хрумва ми план.
— Цялата съм в слух.
— Тук има един човек, който би дал мило и драго да се махна от града.
— Онзи, който изпрати да те пребият ли?
— Същият.
— И очакваш, че сега ще се бръкне да ти плати борчовете?
— Да.
— Защо ще променя така отношението си?
Заради онова, което се случи. Заради онова, което той стори. Нали сам твърди, че имал хубав живот тук. Е, аз мога да му го прецакам, просто ей така.
— Задължен ми е — казвам. — И никак не иска да му подпаля чергата.
— Интересно. И какъв е този човек?
— Преуспяващ бизнесмен и член на градската управа.
Тя дава мигач и завива към първите къщи.
— Обществена фигура, значи? Падам си по такива. Има толкова начини да ги нараниш, не смяташ ли?
— Не съм се замислял по въпроса.
— А би трябвало. Най-лесни за пречупване са онези, които имат най-много да губят.
— В такъв случай аз би трябвало да съм несъкрушим.
— Е, никой не е. Но физическата болка е най-лесна за преодоляване.
Тъкмо сега всяка част от тялото ми говори обратното, но решавам да си премълча. Болката не е тема, подходяща за обсъждане с Глория. Все едно да водиш бракониер на сафари. Пътуваме в тишина известно време, после тя въздъхва.