— Всъщност те харесвам, Джо…
— Имаш странен начин да го показваш.
— Долавям нотка на сарказъм.
— Та ти ме осакати.
— Всъщност спасих те от осакатяване. — Тя спира пред квартирата ми и дръпва ръчната спирачка. Сетне се обръща и полага нежно длан върху бедрото ми. — Дебелака искаше да строша здравия ти крак. За твой късмет, се обърках — нали съм си глупава женичка от Манчестър.
— Да не очакваш да ти благодаря? — вторачвам се в нея.
Тя се усмихва отново. Усмивката ѝ би била очарователна, ако достигаше малко по-близо до ледените сини очи. Ако очите са прозорец към душата, то тези на Глория не разкриват нищо освен празни стаи, застлани с опръскани в кръв найлони.
Ръката ѝ пропълзява надолу по посока на коляното ми и после изведнъж стиска. За такова дребно същество хватката ѝ е удивително здрава. Дъхът ми секва, а болката е толкова пронизваща, че не успявам дори да изпищя. Тъкмо когато вече ми се струва, че ще припадна, тя ме пуска. Облягам се със стон върху седалката.
— Не искам да ми благодариш. Искам само да намериш проклетите трийсет бона, защото следващия път няма да съм толкова снизходителна.
12.
— Нека позная — казва Бет. — Газил те е валяк?
Опитвам да повдигна вежда, но примигвам от болка. Тази сутрин всичко ме боли. Единствената утеха е, че не обръщам голямо внимание на сакатия си крак.
— Много забавно — сядам до нея на масата в столовата. — Извини ме, ако не се смея, но ме е страх да не скъсам някой шев.
Струва ми се, че прочитам в погледа ѝ малко повече съчувствие. Или просто в гърлото ѝ е влязла троха.
— Какво стана?
— Паднах по стълбите.
— Наистина?
— Много са стръмни.
— А-ха.
— И е лесно да се препънеш по тях.
— Разбирам.
— Човек ще рече, че не ми вярваш.
— Просто се зачудих дали не си ядосал още някого — свива рамене тя.
— Толкова ниско мнение ли имаш за мен?
— Не, но имам високо мнение за способността ти да вбесяваш хората.
Този път успявам да се засмея през зъби.
Лицето ѝ поомеква.
— Сериозно, добре ли си? Ако има нещо, което искаш да споделиш…
Преди да успея да отговоря, в носа ме блъска лош дъх, примесен с мирис на евтин афтършейв. Със задавяне оставям сандвича си настрана. И без това не съм особено гладен.
— Джоуи, човече.
Смятал съм, че не мога да го намразя повече, но добавянето на „уи“ в края на името ми върши чудеса. Саймън придърпва стол и сяда. Днес е издокаран с тениска и морав спортен панталон. Морав!
— Какво е станало с лицето ти, човече? Или ще кажеш, че другият е пострадал още по-зле?
— О, да, охлузил си е кокалчетата на юмруците — вмята Бет.
Саймън се засмива неохотно. Долавям, че не му допадат остроумни жени. Карат го да се чувства непълноценен. И с право. Всъщност лицето ми се е отървало без сериозни поражения. Само едно насинено око и цепната устна.
— Паднах по стълбите — повтарям.
— Наистина? — поклаща глава той. — Аз пък реших, че може да има нещо общо със Стивън Хърст.
— Какво? — изтръгва се от мен.
— Видях ви да разговаряте снощи в бара.
— Бил си там?
— Пийвах една кротка бира.
В главата ми начаса се стрелва неканената мисъл, че ме е шпионирал. Сигурно ставам параноичен. Но от друга страна, защо не се е обадил?
— Не исках да ви прекъсвам — казва той, сякаш прочел мисълта ми. Звучи ми като добре отрепетирана лъжа.
— И защо Стивън Хърст трябва да има нещо общо? — питам невинно. Ако ще се правим на луди, бас държа, че аз ще спечеля.
Саймън се усмихва, от което леко ми се повдига.
— Ами, между нас казано… той може да създава впечатление за порядъчен градски съветник, но се носят слухове, че прибягвал и до по-нетрадиционни методи, ако някой му се изпречи на пътя.
— Например?
— Например — намесва се Бет — синчето му Джеръми не се разбираше с предния учител по физическо възпитание. Човекът напусна, но преди това една вечер го пребиха, докато се прибирал към къщи. — Тя ме поглежда и аз разбирам, че знае още от първата минута, в която ме е зърнала.
— Човек не бива да вярва на слухове — произнасям с равен глас.
— Напълно вярно. — Саймън шумно разопакова сандвича си с пилешко и шумно отхапва. Готов съм да се обзаложа, че дори спи шумно. — Това обаче ми напомня за Каръл Уебстър — изломотва с пълна уста.
— За коя?
— Заместник-директорката на гимназия „Стокфърд“, сещаш ли се?
Мъча се да запазя неутрална физиономия, но сърцето ми ускорява крачка като бегач, зърнал пред себе си финалната линия. С единствената разлика, че на мен не ми се нрави накъде води това трасе.