— Боя се, че не.
Всъщност се сещам много добре. Тя беше невероятно пълна жена, с огромен ореол къдрава черна коса, обрамчващ лице, което бе вечно недоволно — дали от училището, от нея самата или от света като цяло, така и не успях да разбера.
— Е, с нея поддържаме връзка във фейсбук.
Естествено, че ще го правите. Фейсбук е мястото, където хората без приятели в реалния живот поддържат връзка с хора, с които никога не биха се сприятелили наистина.
— Това е чудесно.
— Тя си спомни за теб, или по-скоро за напускането ти.
— Нима?
— Беше по същото време, когато изчезнаха онези пари от училищния сейф.
— Май бъркаш фактите — срещам погледа му. — Чух, че онези пари били върнати.
Той потърква престорено брадичка.
— О, да. Предполагам, че затова и полицията не се намеси. Целият случай бе някак потулен.
— Слушай — намесва се Бет, — обвиняваш ли господин Торн в нещо, или просто се държиш нетактично?
— В никакъв случай — вдига ръце Саймън, сякаш се предава. — Само споменавам, че тя се сети за него и за времето на напускането му. Като стана дума за време — той става и поглежда часовника си… — един ученик ме чака за консултация. До после!
— Да, до после — измърморвам аз.
— Ще ни липсваш — усмихва му се лъчезарно Бет.
Гледам подир неговия отдалечаващ се гръб и се чудя кое ще е по-добре — земята да се отвори и да го погълне, таванът да се срути отгоре му, или спонтанно да се самозапали.
— Не му се връзвай — казва Бет. — Като учител е напълно некадърен, но ако има талант за нещо, то е да влиза под кожата на хората. Надуши ли къде ти е ахилесовата пета, впива зъби в нея и започва да я гложди като изгладнял плъх.
— Благодаря за освежаващото сравнение.
— Пак заповядай. — Тя бодва от чинията си със спагети. — Нали не е вярно?
— Кое?
— Че си задигнал пари от предното си училище.
— Естествено, че не.
Всъщност исках да го сторя. Толкова ниско бях паднал. Но щом се стигна дотам, не успях. Защото някой друг ги бе взел преди мен.
— Съжалявам, не биваше дори да питам.
— Няма проблем.
— Знам, че Хари отчаяно търсеше нов преподавател по английски, защото мястото бе като урочасано, но дори Хари не би…
— Стига! — не издържам. Тя се вторачва в мен и аз бързам да се извиня. Не бива да отблъсвам единствения си съюзник тук.
Тя поклаща глава, при което сребристите ѝ обеци проблясват.
— Сама си бях виновна. Понякога не знам кога да си затворя устата.
— Напротив…
Телефонът в джоба ми избръмчава. Не искам да вдигам, но може да е Глория. След предната вечер не бива да остава с впечатление, че я игнорирам.
— Извинявай — казвам отново, вадя го и поглеждам дисплея. Не е обаждане от Глория, а текстово съобщение. Прочитам го и кожата ми настръхва от милион ледени иглички.
— Всичко наред ли е?
Ни най-малко.
— Да. Просто трябва да отскоча донякъде.
— Веднага ли?
— Да, още сега.
— Но нали след трийсет минути трябва да влизаш в час?
— Ще се върна дотогава — намятам сакото си.
— Добре, само си гледай в краката.
— Защо?
Тя се подсмихва.
— Не искаш пак да паднеш по някое стълбище, нали?
13.
„Сейнт Джуд“ е малка постройка с почернели стени, приличаща повече на порутена хижа, отколкото на селска църква. Няма камбанария, а само овехтял покрив, хлътнал на места и с липсващи керемиди. Прозорците са преградени с решетки, вратата — закована с дъски. Единствените енориаши, които го посещават, са гълъбите и гаргите, гнездящи на завет по гредите.
Бутвам портата и тръгвам по обраслата пътека на черковния двор, който е също така занемарен. В него отдавна не е имало погребения. Сестра ми и родителите ми са изгорени в големия крематориум в Мансфийлд. Паметниците тук са килнати, а надписите по тях — полузаличени от вятъра, дъжда и годините. Корените на дърветата са надигнали някои от по-старите гробове, оставяйки бурените и храстите да завземат пръстта.
Минава ми през ума колко усилия полагаме да обозначим своето място на земята. Да оставим нещо след себе си. Но в крайна сметка всяка диря е преходна. Не можем да се борим срещу времето. Все едно да тичаме нагоре по спускащ се ескалатор, който непрестанно се ускорява. Времето постоянно се движи, постоянно е заето да почиства след себе си, да заличава останките от онова, което е било.
Бавно заобикалям църквата. Задната част на двора е леко наклонена и паметниците са по-малко. Спирам и се оглеждам. В първия момент не успявам да я забележа. Може да е изчезнала. Или съобщението е било просто… И тогава я зървам в дъното. Полускрита, обрасла с пълзящи растения и бръшлян.