Ангелското момиче. Тя не бележи ничий гроб, вероятно е била поставена тук още през Викторианската епоха от собствениците на мината. Според някои било, след като дъщерите близначки на семейството починали като деца. Църквата се притеснявала, че мястото не е обозначено подобаващо, и направили ексхумация, но не открили отдолу човешки останки.
Всъщност никой не знае кога и защо се е появила статуята. Тя дори вече не прилича толкова на ангел. Ръцете ѝ са прекършени чуканчета, а главата ѝ липсва. Стои леко наклонена, нестабилна върху малките си стъпала. Някога грациозно развятата ѝ наметка е нащърбена и покрита с дебел мъх, сякаш природата я е загърнала с допълнителна дреха, за да сгрее каменните ѝ кости.
Навеждам се, при което нови и интригуващи болежки ми напомнят, че е време да взема хапче, и разчиствам с длан постамента. Надписът е полуизтрит, но още четлив.
Но Иисус рече: оставете децата и не им пречете да дохождат при Мене, защото на такива е царството Божие.
Поглеждам отново съобщението на телефона си:
Задушете децата. Начукайте им го. Да почиват в мир.
Преди време една банда тийнейджъри надраска цялото ангелско момиче в графити. Донесе лопата и отсече с нея главата и ръцете ѝ. Осакати я. Нямаше никаква причина за постъпката им. Просто безсмислен вандализъм, подклаждан от хормоните и евтиния сайдер.
Осакатяването и кутиите със спрей бяха идея на Хърст. Но словата, колкото и да ми е неприятно да призная, бяха мои. Тогава, подпийнал и насърчаван от виковете на останалите, се чувствах много доволен от себе си.
По-късно, докато повръщах горчива жлъч над тоалетната, вече изпитвах срам. Не бях религиозен — никой от семейството ми не беше, но знаех, че бяхме извършили нещо нередно.
Дори сега, след двайсет и пет години, споменът ме гложди. Интересно как хубавите спомени избледняват, изпърхват от паметта ни като пеперудки, фини и крехки. Няма как да ги уловиш, без да ги смачкаш. Но лошите — вината, срамът — се вкопчват в нас като паразити. Тихо и упорито ни изяждат отвътре.
Тогава бяхме четирима — Хърст, аз, Флеч и Крис. Мари я нямаше, макар че тя ни придружаваше все по-често — за раздразнение на Флеч, който смяташе, че бандата не е място за момичета. Но Хърст вероятно ѝ е разказал, а и клюките в училище се разпространяват бързо. Фактът, че в онзи ден сме били само ние, още не означава, че никой друг не знае.
И все пак означава, че авторът на съобщението е бил в училището по наше време. Дали не е същият, който ми е изпратил имейла? Пробвам да се обадя на номера, но се включва секретар. Пускам и есемес, но не очаквам отговор. Не смятам, че целта на този човек е да си комуникираме. Той иска да дойда тук. Но защо?
Изправям се и гледам обезглавената ангелска статуя. Тя упорито отказва да ме дари с небесно просветление. Чудя се какво ли е станало с главата и ръцете ѝ. Може църквата да ги е прибрала. Или пък някой извратеняк ги е взел за сувенир и ги държи в тайник под дюшемето си. Все е по-добре от истински телесни части.
Пропускам нещо. Нещо очевидно. Съзерцавам известно време странно наклонената поза на скулптурата и изведнъж ми просветва. Минавам от задната и страна и приклякам.
Там, където корените на бръшляна са се впили във влажната земя, има издълбана кухина. Нещо е пъхнато под постамента. Бъркам с ръка, мръщейки лице от хладния, лепкав допир на почвата. Напипвам пакет. С две-три дърпания го измъквам и отърсвам от плужеците и полепналата пръст. После го разглеждам. Има размерите на тетрадка голям формат и е увит в найлонова торба за смет, здраво облепена с тиксо. Ще са ми нужни ножици, за да го отворя. Което означава, че ще трябва да се върна в училището.
Мушвам пакета в чантата си (при моите учебници и куп домашни, които в момента трябва да преглеждам). Изправям се и поемам с енергична крачка през църковния двор. Почти съм стигнал портата, когато осъзнавам, че не съм сам. Една фигура седи на пейката под стария чинар. Позната, кльощава и прегърбена фигура. Прехапвам устни. Тъкмо сега нямам време да се правя на добър самарянин или загрижен педагог. Изгарям от нетърпение да стигна в училище и да отворя пакета.
Но после една друга част от мен надделява — онази, на която ѝ пука за децата и заради която изобщо съм станал учител.
Отивам до пейката.
— Маркъс?