Той се сепва и вдига глава, като леко примига. Реакция на някой, който постоянно очаква удар или обида.
— Какво правиш тук? — питам.
— Нищо — помества се смутено той и се изчервява.
— Ясно.
Не го притискам, просто чакам. При хлапетата понякога трябва да се отдръпнеш, ако искаш да ти споделят нещо. Да ги оставиш да го сторят, когато те намерят за добре. Той въздъхва.
— Идвам тук да обядвам.
На езика ми е да попитам защо, но се спирам. Това ще е глупаво. Защо Рут Мор всеки ден ходеше да яде сандвичите си на автобусната спирка надолу по пътя? Защото бе по-безопасно, отколкото в училище. Там нямаше кой да я тормози. По-добре вмирисана на урина спирка или влажна пейка насред гробище, отколкото неспирните унижения в столовата или на площадката.
— Ще ме натопите ли, задето съм напуснал района на училището? — пита Маркъс.
Сядам до него, пъшкайки от новото пробождане в гърба.
— Не. Макар че ми е любопитно как си се промъкнал покрай охраната.
— Няма шанс да ви кажа.
— Разбирам. — Озъртам се наоколо. — Няма ли по-приветливо място, където да отидеш?
— Не и в Арнхил.
И това разбирам.
— От Хърст ли се криеш?
— А вие как мислите?
— Виж…
— Ако се каните да ме поучавате как трябва да се опълча на Хърст, защото само така ще спечеля уважението му, може да си вземете лекцията и да си я заврете в чантата заедно със сутрешния вестник.
Той ме поглежда предизвикателно и е прав. Насилниците не започват да те уважават, ако отвръщаш на ударите им, а само те бият повече. Защото винаги са по-многобройни. Въпрос на елементарна аритметика.
Опитвам отново.
— Няма да ти чета тази лекция, Маркъс, защото наистина е пълна глупост. Най-добре е просто да си държиш главата наведена и да стоиш настрана от Хърст. Времето минава и няма да си вечно в училище, макар и сега да ти се струва така. Но винаги можеш да дойдеш при мен. Аз ще се справя с Хърст. Разчитай на това.
Той мълчи известно време, мъчейки се да прецени дали му пускам прах в очите, или съм искрен. Не знам накъде ще се наклонят везните. Накрая едва забележимо кима.
— Не става въпрос само за мен. Той се заяжда и с други. Всички треперят от страх пред него… дори учителите.
Сещам се за чутото от Бет в бара — че Джулия Мортън е била класна на Хърст. И че Бен е изчезнал.
— Ами госпожа Мортън?
— О, пред нея не му минаваха номерата. Тя беше повече… като вас.
Имайки предвид, че жената бе убила сина си, а после пръснала и собствената си глава, не знам дали да приема това като комплимент.
— Ти познаваше ли Бен Мортън? — питам.
— Бегло. Той беше от по-долните класове.
— Хърст и него ли тормозеше?
Маркъс поклаща глава.
— Не. Бен беше симпатяга, имаше приятели… — Гласът му заглъхва.
— И все пак нещо не е било наред?
— Много от малките се мъчат да впечатлят Хърст — казва след известно колебание. — Да спечелят благоразположението му. Да бъдат от неговата банда.
— И?
— Той ги кара да вършат неща. Да се доказват.
— Един вид посвещаване?
— Да.
— Какво трябва да правят?
— Най-различни глупости. Предизвикателства. Жалка работа.
— В училище ли?
— Не, има си място за целта. Горе, при старата мина.
Кръвта замръзва в жилите ми.
— При мината, или вътре в нея? Да не би да е открил нещо — тунели, пещери?
Неволно съм повишил глас и Маркъс се вторачва в мен.
— Откъде да знам? Да не съм кандидатствал да влизам в глупавата банда на Хърст?
Притиснал съм го твърде силно. А той знае. Просто още не е готов да ми каже. Но аз и без това се досещам. Решавам за момента да сменя темата. Това надали ще е последният ни разговор с Маркъс. Дори да изглежда, че Хърст, подобно на баща си, не подбира обектите на своя тормоз, всеки насилник си има любима жертва. Оглеждам отново църковния двор.
— Знаеш ли, като бях на твоята възраст, често идвахме тук с приятелите ми.
— Наистина?
— За да пием, пушим, ей такива неща. — И да вандалстваме със статуи. — Вероятно не би трябвало да ти го казвам.
— Аз пък обичам да разглеждам старите гробове. Да чета надписите. Да си представям какъв е бил животът на мъжете и жените в тях.
Труден, мизерен и кратък, минава ми през ум. Както на повечето хора в миналото. Ние си градим романтична представа за миналото от зализаните съвременни интерпретации. Също както и за природата. Природата не е прекрасна. Тя е сурова, непредсказуема и непрощаваща. Изяж или бъди изяден. Независимо какво ни показват научнопопулярните филми.