Върху предната корица с черен химикал е изписана една дума: Арнхил.
Пресягам се към чашата си и отпивам голяма глътка.
Всяко населено място, голямо или малко, притежава своя история. Често пъти дори повече от една. Официалната история е сухата, изсмукана версия, присъстваща в справочниците и официалната статистика и преповтаряна в класните стаи.
Но има и история, предавана устно през поколенията. Тя се мълви в кръчмите или на чаша чай, когато бебетата се приспят, в работническите столови и на детските площадки.
Тайната история.
През 1949 г. пропадане в каменовъглената мина на Арнхил погребало живи осемнайсет миньори под тонове отломки и задушлив прах. Само петнайсет от телата били открити.
Местните още помнят глухия тътен и труса, разлюлял цялото градче. Мнозина го взели за земетресение и напуснали в паника домовете си. Учителите изкарали децата от класните стаи. Само най-възрастните не побягнали никъде. Останали да посръбват от халбите бира и да разменят тревожни погледи. Те познавали мината. И били наясно, че щом тя боботи така, всяка помощ ще е безполезна.
След тътена дошъл прахът. Черни облаци изпълнили небето и забулили слънцето. Алармата на мината започнала пронизително да вие, надпреварвайки се със сирените на линейки, пожарни и полицейски коли.
Имало разследвания и доклади. Но никой не бил подведен под отговорност за аварията. Тримата неоткрити миньори така и си останали погребани дълбоко в земните недра.
Официално.
А неофициално — защото кой ще тръгне да разправя такива неща на външни хора или репортери — мнозина се кълняха, в това число и дядо ми (особено ако е почерпен), че са виждали изчезналите да се появяват нощем в района на мината. Една градска легенда, непрестанно разкрасявана с допълнителни подробности, отиваше дори по-далеч. Според нея неколцина от оцелелите веднъж окъснели в бар „Бика“. Както седели, вратата се отворила и Кенет Дън, най-младият от жертвите на своите едва шестнайсет години, влязъл вътре. Упътил се към тезгяха, целият покрит с въглищен прах. Барманът обаче запазил самообладание, оставил чашата, която бършел, и като огледал мъртвия момък от глава до пети, рекъл: „Върви си, Кенет, още си малък да пиеш“.
Добра история за призраци, каквато притежава всяко уважаващо себе си градче. Разбира се, никой миньор не признава, че е бил там онази вечер. Барманът отдавна е пенсионер, но ако го попитате за нея, само ще се почука с показалец по червендалестия нос и ще отвърне: „Доста пиене ще трябва да ми поръчаш, за да ти я разправя“.
Никой досега не е успявал да му поръча достатъчно. А мнозина са опитвали.
Когато бях малък, в една пресечка на главната улица имаше Клуб на миньора. Но това не бе оригиналната сграда — онази беше съборена през шейсетте, след като поредното слягане срутило една стена и затиснало неколцина миньори и семействата им. Две жени и едно малко дете загинали. Твърдеше се, че момченцето още навестява новия клуб и понякога може да се срещне в дългия коридор между основната зала и тоалетните.
В петък вечер в клуба се организираха семейни сбирки. Аз пиех лимонада, татко — тъмна бира, а мама посръбваше светло пиво с лайм и люлееше Ани в количката ѝ. Колкото и да ми се ходеше по малка нужда, стисках, докато не се приберем у дома. Ако станеше абсолютно наложително, тичах по целия сумрачен коридор и обратно, очаквайки с ужас малката студена ръчичка да ме улови за китката и да зърна побелялото от мазилка лице на момченцето с алената кървава рана от разбития череп.
През 1857 г. един мъж на име Едгар Хорн заклал жена си. Разгневената тълпа го обесила на улична лампа, а после го погребала в плитък гроб на неосветена земя. Легендата гласеше, че когато го заровили, бил още жив, затова впоследствие можел да излиза и да броди по земята. Най-често го виждали да седи край надгробния камък на жена си, със засъхнала пръст по дрехите и косата. Дори в нощта на Гай Фокс3 в Арнхил дълги години имало традиция да се гори чучело на Едгар Хорн просто за да е сигурно, че този път наистина е умрял.
Баща ми не понасяше подобни истории. Ако чуеше дядо да разправя за Кенет Дън, го смъмряше, че не му отива на годините да плещи бабини деветини.
Но нещо в тона му ми подсказваше, че е по-скоро уплашен, отколкото ядосан. Сякаш искаше да се предпази от неща, за които предпочита да не мисли.
Дори татко не можеше да отрече, че Арнхил е градче, преследвано от лош късмет. Повече колосални аварии нямаше, затова пък се случиха няколко по-малки. Те костваха време, пари, а веднъж и краката на един миньор. Мината си спечели слава на урочасано място и семействата вече не искаха да пращат синовете си там. Макар че беше доходна и под повърхността още се криеха хиляди тонове въглища, през 1988 г. се взе решение тя да бъде затворена завинаги. Каквото и да имаше вътре, то щеше да си остане там, заровено и необезпокоявано.
3
Годишно отбелязване на 5 ноември, в чест на т.нар. „Барутен заговор“ срещу крал Джеймс I през 1605 г.