Разгръщам страница след страница от папката. Тя се оказва увлекателно и страховито четиво. Част от съдържанието ми е познато, или поне донякъде. Има подробности, за които не съм подозирал. Факти, изгубени в преразказа. Винаги съм си представял Едгар Хорн като пияница и побойник. А се оказва, че бил уважаван доктор. Една гореща лятна вечер се прибрал от църква, вечерял картофена яхния, а после прерязал гърлото на жена си със скалпел, докато спяла.
За отбелязване е, че обвинени за линчуването му нямало. Всички си пазели един другиму гърбовете. Зачудвам се колцина ли от потомците им още живеят в Арнхил. И колцина знаят — или изобщо се интересуват, — че ръцете на предците им са изцапани с кръв.
С връщането назад във времето историята на града става все по-смътна, но изобилства от нищета, болести и безвременна смърт. Много смърт. Някои заглавия са подчертани. Зачитам едно от тях.
През XVI век обвиненията във вещерство били нещо обичайно в Европа. Първият подобен процес в Арнхил е по обвинение на млад мъж на име Томас Дарлинг, набедил леля си, че с помощта на нечестивия връща бебета от мъртвите. Според Дарлинг, Мери Уокъндън водела болни деца в пещерите високо в хълмовете и там продавала душите им на дявола срещу вечен живот.
Името Дарлинг не ми говори нищо, но си спомням свой съученик на име Джейми Уокъндън. Никой не взема автобуса за навън, мисля си. Поколение подир поколение се ражда, живее и умира тук.
Оставям страницата настрана и вземам друга.
Хирст бил прочут духовен лечител, комуто се приписват много чудеса. Според свидетелства на очевидци е излекувал малко момче от паралич на нозете, прогонил е бесовете от обладана жена, а също е вдъхнал живот на мъртвородено бебе. Повечето от тези събития се случили в Нотингамшър, в малко градче, наречено Арнхил.
Хирст… Хърст… Положително не става дума за съвпадение. Един лечител шарлатанин се вписва чудесно в семейната традиция. Чудеса и трагедии, трагедии и чудеса. Едното не може без другото.
Преминавам към следващата страница и дъхът секва в гърлото ми.
Лицето на Ани ме гледа от снимката. Широка усмивка, трапчинки на бузите, вързана на конска опашка коса. Мама все се опитваше да я сплете на плитки, но Ани не искаше да стои мирна достатъчно дълго. Все я влечеше да прави нещо друго. Да търси приключения. Да ме следва навсякъде. Няма нужда да чета историята. Аз съм я изживял. Бутвам папката настрана, посягам към чашата и установявам, че е празна. Чудно как става това. Изправям се и спирам. Струва ми се, че чувам звук зад гърба си. Проскърцване на дъска. По дяволите. Глория?
Обръщам се с омекнали колене. Но не е Глория.
— Привет, Джо.
15.
В крайна сметка животът не е благосклонен към никого от нас.
Той прегърбва раменете ни, лишава походката ни от лекота. Ограбва нещата, които обичаме, и изпълва душите ни със скръб и жалост.
В него няма победители, всичко се свежда единствено до губене — на собствената младост, на красотата, но най-вече на любимите хора. Понякога си мисля, че не минаването на годините те състарява, а именно тези загуби. Следите от тях не могат да се изгладят с ботокс, нито да се напомпат със силикон. Болката прозира в очите. Очи, които са видели твърде много, винаги те издават.
Като моите. И като тези на Мари.
Тя седи неловко върху продънения диван, сплела пръсти върху плътно събраните си колене. Станала е слаба — много по-слаба от цъфтящата тийнейджърка, която си спомням. Някога страните ѝ бяха заоблени, а крайниците — дълги и стройни, с кадифената кожа и стегнатата плът на младостта.
Сега краката ѝ се очертават като клечки под тесните джинси. Бузите са хлътнали, но тъмната коса е все така гъста и лъскава. Минава секунда, докато осъзная, че всъщност е перука, а веждите — просто изкусно изрисувани линии.
Суетя се не по-малко сконфузено. Прибирам листовете, които съм чел, обратно в папката и я пъхам под мишница. Не знам откога е тук и какво е успяла да види. Влязла е сама, след като не съм отговорил на почукването ѝ. Поне твърди, че е почукала.