Натискам копчето на домофона пред вратата. Разнася се пукот, а аз се навеждам към него и произнасям:
— Имам среща с господин Прайс.
Нов пукот, последван от пронизителен писък на микрофония. Следва бръмчене и вратата се отваря. Потривам ухо и влизам вътре.
Първото, което ми прави впечатление, е миризмата. Всяко училище има своя такава. В по-съвременните тя е на дезинфектант и препарат за прозорци, а в по-традиционните и снобски — на дървени подове, тебеширен прах и пари. Гимназия „Арнхил“ мирише на столова, ароматизатор за тоалетни и хормони.
— Какво ще обичате? — поглежда ме иззад стъклото на рецепцията строга жена с къса сива прическа и очила.
Госпожица Грейсън? Не, сигурно съм се припознал. Тя трябва отдавна да е в пенсия. И тогава забелязвам кафявата бенка на брадичката. От нея стърчат все същите твърди черни косъмчета. Господи, наистина е тя. Това значи, че преди всички тези години, когато съм си мислел, че е стара колкото динозаврите, тя трябва да е била на колко… четирийсет? На същата възраст като мен сега.
— Имам среща с господин Прайс — повтарям. — Аз съм Джо… господин Торн.
Очаквам нещо в погледа ѝ да просветне, но не би. Разбираемо — тя е тук отдавна и е виждала куп ученици да преминават през тези врати. А и аз вече не съм кльощавото хлапе във възголяма униформа, което претичва отчаяно покрай нея, очаквайки да я чуе как излайва името му и го порицава заради разпасаната риза или маратонките, неотговарящи на училищния правилник.
Госпожица Грейсън не беше изцяло лоша. Често съм виждал някое от по-слабите или срамежливи деца да седи в малкия ѝ кабинет. Тя слагаше лейкопласт на ожулените им колене, ако сестрата случайно отсъстваше, оставяше ги да поседят и да пийнат сок, докато чакат учител или родител — изобщо предоставяше им спокойно убежище от изпитанията на училищния двор.
И все пак ме плашеше до смърт.
Осъзнавам, че все още е така. Тя въздъхва по начин, даващ ми да разбера, че губя време — нейното, своето и на учебното заведение, — и се пресяга към телефона. Чудя се защо е тук днес. Тя не е от преподавателския персонал. Макар че от друга страна, не съм изненадан. Като дете никога не съм си представял госпожица Грейсън извън тази сграда. Тя беше неразделна част от нея. Вечно присъствие.
— Господин Прайс? — изрича отсечено. — Господин Торн ви очаква за среща. Да. Добре. Разбрах. — Тя оставя слушалката. — След малко ще дойде.
— Чудесно. Благодаря.
Взорът и се свежда обратно към компютъра и напълно ме игнорира. Няма предложение за чай или кафе, а тъкмо сега аз отчаяно се нуждая от доза кофеин. Настанявам се върху пластмасовия стол, полагайки всички усилия да не приличам на провинил се ученик в очакване на директора. Коляното ми пулсира от болка. Сплитам пръсти върху него и започвам тайничко да го масажирам.
През прозореца виждам група хлапета, без униформи, да се мотаят из двора. Те пият „Ред Бул“ от кутийки и се кискат, разглеждайки нещо на телефоните си. Обзема ме чувство на дежа вю. Отново съм на петнайсет, мотая се из същия този двор и смуча безалкохолно от бутилка. На какво ли сме се кискали тогава, преди появата на смартфоните? На крадени порнографски списания, предполагам.
Навеждам глава и се вторачвам в обувките си. Кожата е леко изтрита. Трябвало е да ги лъсна на тръгване. Наистина ми се пие кафе. На път съм да се предам и да си изпрося проклетата напитка, когато по застлания с линолеум коридор се чуват стъпки и двойната врата се отваря.
— Джоузеф Торн?
Изправям се. Хари Прайс напълно отговаря на очакванията ми. Слаб, невзрачен, прехвърлил петдесетте мъж в безформен костюм и с мокасини на нозе. Прошарената му оредяла коса е сресана назад, а изражението му е такова, сякаш всеки миг очаква да получи ужасяващи новини. Дух на морно примирение се носи около него като евтин афтършейв.
Той се усмихва. Зъбите му са криви и пожълтели от никотин. Което ми напомня, че не съм пушил, откак съм напуснал Манчестър. Като се добави липсата на кофеин, не е чудно, че ми иде да се катеря по стените. Вместо това протягам ръка и се постаравам да си лепна приятна усмивка.
— Добре дошли.
Виждам как бързешком ме оценява. По-висок съм от него с пет сантиметра. Гладко избръснат. С хубав костюм, който дори е бил скъп като нов. С тъмна коса, макар и леко посребрена. С тъмни очи, макар и доста кървясали. Казвали са ми, че имам честно лице. Което показва колко малко знаят хората.
Той поема ръката ми и я стиска здраво.
— Заповядайте в кабинета ми.