— По дяволите, Пухи, сигурен ли си, че знаеш къде отиваш? — изпъшка Хърст. — Входовете за галериите са нататък.
— Не, насам — тръсна глава Крис.
Флеч многозначително се почука с пръст по слепоочието.
— Нека му дадем шанс — свих рамене аз.
Продължихме с мъка да се придвижваме напред. На билото на един хълм Крис спря и се огледа продължително, като куче, което души въздуха. После изведнъж се спусна шеметно по стръмния разкалян склон, хвърляйки буци пръст и чакъл изпод подметките си.
— Мамка му — измърмори Флеч. — Аз не отивам там.
Признавам, че също бях на път да се откажа, но дълбоко в мен трепна странна възбуда. Както пред въртележка в лунапарка, която изглежда твърде страшна, но тъкмо затова адски ти се ще да се повозиш на нея.
— Шубе ли те е? — не се сдържах да подхвърля на Флеч.
— Да ти го начукам — скръцна ми със зъби той.
— Женчовци! — ухили се Хърст, както винаги щастлив да види разногласия в редиците ни. После с боен вик се втурна надолу. Аз го последвах малко по-предпазливо. Флеч изруга отново и стори същото. Към края на склона едва не паднах по задник, но се удържах на крака. Маратонките ми се напълниха с дребни камъчета, които бодяха стъпалата ми. Над нас небето сякаш се прихлупи и стана по-черно.
— Няма да видим нищо в тая тъмница — изпротестира Флеч.
— Колко още остава? — попита Хърст.
— Стигнахме! — оповести Крис и изчезна.
Примигнах недоумяващо, но сетне видях приклекналия му силует. Той бе влязъл под нещо като малък навес и почти се губеше от погледа. Камуфлажът допълнително се усилваше от бурените и храстите, растящи наоколо. Щом наближихме, видях няколко големи камъка, разхвърляни наоколо. Крис помести един-два от тях и разбрах, че ги е оставил нарочно, като знаци.
После започна да разгребва по-дребния чакъл и пръстта с длани. Накрая вирна лице и ни изгледа тържествуващо.
— Какво? — изплю се презрително Флеч. — Тук няма нищо.
Всички се взряхме в разчистеното пространство. Може би леко неравно и с по-различен цвят от околния терен, но това бе всичко.
— Майтапиш ли се с нас, Пухи? — изръмжа Хърст и го сграбчи за яката. — Защото ако е така, кълна се, че…
Очите на Крис се разшириха.
— Не, никакъв майтап.
Направи ми впечатление, че дори полузадушен от хватката на Хърст, той не заекваше. Не и тук.
— Чакайте — казах. Приведох се по-ниско и разчистих още малко пръст. Усетих допира на нещо твърдо и хладно. Метал. С кръгла форма и ръждив почти като цвета на земята, но не съвсем. Приличаше на стар автомобилен тас, но по-голям и по-масивен. Също имаше малки издатини по края, подобни на нитове. В средата му се забелязваше леко изпъкнал участък с улеи върху него. — Ето, виждате ли сега?
Хърст пусна Крис.
— Какво е това, мътните го взели?
— Просто някакъв стар тас — каза Флеч, повтаряйки първата ми мисъл.
— Прекалено е голям — възрази веднага Хърст, повтаряйки втората ми мисъл. — Е? — погледна въпросително към Крис.
Крис отначало само вдигна вежди, сякаш отговорът бе твърде очевиден.
— Това е люк — рече накрая.
— Какво?
— Капак на отвор — поясних аз.
— Супер! — възкликна Хърст. — Трябва да е на авариен изход. Чувал съм, че в мините имало такива.
Аз никога не бях чувал подобно нещо, макар че татко цял живот бе работил под земята. Знаех за съществуването на вентилационни шахти, за проветряване. Но не виждах каква полза можем да имаме от тях. Те наподобяваха тръби на комини, спускащи се вертикално от повърхността на сто метра дълбочина. Нямаше как да влезеш през тях, освен ако не си самоубиец. Тъкмо се канех да го изтъкна, когато гласът на Хърст се разнесе отново.
— Давай, Пухи, отвори го.
— Не мога — отвърна с оправдаващ се тон Крис.
— Не можеш? Ама че слабак!
Хърст се наведе и опита сам да отлепи капака от земята, подпъхвайки пръсти под ръбовете му. След като пъшка безрезултатно известно време, викна към нас:
— Какво зяпате, мухльовци такива? Хайде, помогнете ми.
Въпреки безпокойството си се подчиних, заедно с Флеч. Всички се вкопчихме в метала и напънахме сили да го помръднем, но той просто бе твърде дебел и здраво вкопан в земята. Положително не бе докосван от години.
— Зарежи — изръмжа Хърст накрая и ние всички с облекчение насядахме наоколо, задъхани и изпотени.
Докато почивах, ми мина през ума, че ако това е авариен или вентилационен люк, все трябва да има ръчка или друго приспособление, с което да се отваря бързо и лесно при необходимост. Но по него не се виждаше нищо, освен странната овална изпъкналост по средата. Сякаш цялата му идея бе да не се отваря изобщо. Да не пуска никого навътре или навън.