Аз исках да отида с тях. Молих, настоявах, но един благ сержант с брада и плешиво теме положи ръка върху рамото ми и каза:
— Не мисля, че е разумна идея, синко. По-добре стой тук и помагай на майка си.
Тогава се гневях, смятах, че ме третират като малко, досадно дете. Чак по-късно осъзнах, че са искали да ме предпазят. От това да открия тялото на сестра си.
А всъщност вече е било твърде късно да ме предпазват. Можех да кажа много неща на полицията, но никой не искаше да ме слуша. И все пак опитах. Казах им, че понякога Ани ме е следвала при излизанията ми с приятели, измъквала се е тайно от вкъщи. Че се е случвало да я връщам обратно. Те кимаха и си водеха бележки, но каква полза? И без мен знаеха, че Ани се е измъкнала от дома. Не знаеха само къде е отишла.
Единственото, което не можех да им кажа, бе истината — цялата истина, защото нямаше да ми повярват. Не бях сигурен дори дали сам вярвам в нея.
С всяка изминала секунда, минута и час ужасът и чувството ми за вина растяха. Никога не съм си давал по-болезнено сметка що за страхливец съм, отколкото през онези две денонощия, в които сестра ми я нямаше. Страхът и съвестта ми се бяха вкопчили в смъртна схватка, разкъсвайки ме отвътре. Не съм сигурен кой щеше да надделее, ако накрая не се бе случило невъзможното. Отгръщам страницата.
Радостните родители…
Бях в кухнята и препичах филийки за мама и татко, когато Ани се върна. Хлябът беше стар и леко мухлясал, защото никой не бе пазарувал от предната седмица. Изстъргвах мухъла и го пъхах в тостера. Все едно, те така или иначе, нямаше да го ядат. Щеше да свърши в кошчето, заедно с недокоснатата им храна от предния ден.
На вратата се почука. Три пъти. Всички се обърнахме, но никой не помръдна. Дали това значеше новини? Опитвахме се да разтълкуваме сигнала като морзов код. Чук-чук-чук. Добро или лошо?
Мама се окопити първа. Беше най-смела, или просто уморена от чакане. Искаше всичко да приключи, по един или друг начин. Отмести стола си и тръгна с неуверена крачка към вратата. Татко продължи да седи, а аз стоях като истукан. От прегарящите филийки се вдигаше дим, но не ми беше до тях.
Мама натисна бравата. Отвън стоеше полицай. Не чух какво ѝ казва, но видях как тя се олюля и се хвана за рамката. Сърцето ми спря. Не можех да преглътна, нито да си поема дъх. А после тя се обърна и изпищя:
— Жива е! Намерили са я! Намерили са момиченцето ни!
Всички заедно отидохме до участъка (Арнхил тогава имаше свой участък), натъпкани на задната седалка на синьо-бялата полицейска кола. Очите на родителите ми бяха влажни от радост и облекчение, а аз не бях на себе си от нерви. Докато слизахме от колата, краката ми се подкосиха и татко трябваше да ме улови за лакътя.
— Спокойно, синко — рече. — Вече всичко е наред.
Исках да му вярвам. Бях свикнал да приемам, че винаги е прав, да се осланям на думата му. Но този път знаех, че е различно. Нищо не беше наред, нито някога щеше да бъде.
— Не е много приказлива — обясни ни полицаят, докато вървяхме по дългия бледосин коридор, вмирисан на пот и урина. — Каза ни само името си и поиска да пие.
— Отвлечена ли е била? Сторили ли са ѝ нещо? — попита мама.
— Не знаем. Един човек я забелязал край старата мина, докато разхождал кучето си. Няма видими физически наранявания. Беше само леко премръзнала и дехидрирана.
— Може ли да я отведем у дома? — намеси се татко.
— Да, според нас ще е най-добре.
Служителят отвори пред нас вратата на стаята за разпити.
— Хайде, Джо — побутна ме мама и докато се усетя, влязохме вътре.
Ани седеше на пластмасов стол, в компанията на жена полицай, която, съдейки по неловкото ѝ изражение, не бе имала често вземане-даване с деца.
На масата имаше чаша със сок и чинийка с неначенати бисквити. Ани гледаше над тях по посока на мръсната, изподрана стена и си клатеше краката, които бяха боси и почернели от въглищен прах. Пижамата ѝ бе окаляна и скъсана на места. Върху раменете ѝ бе метнато синьо одеяло — твърде голямо за нея и явно предназначено за по-възрастните арестанти, посещаващи участъка.
Към гърдите си притискаше предмет, полускрит от одеялото. Различих руси къдрици, розова пластмаса, едно синьо око. Косата ми настръхна. Аби Очичките. Тя я бе донесла обратно.