— О, Ани!
Мама и татко се затичаха да я сграбчат в прегръдките си. Обсипаха я с целувки, без да обръщат внимание, че сами се изпоцапват с кал и въглищен прах. Нищо друго нямаше значение, освен че дъщеричката им е открита жива и здрава.
Ани остана неподвижна, с безстрастно лице. Само краката ѝ се поклащаха напред-назад. Мама бавно се отдръпна и по лицето ѝ рукна сълза. Тя протегна ръка и докосна Ани по бузата.
— Какво има, миличка? Какво ти се е случило?
Аз стоях край вратата, надявайки се полицаите да вземат сдържаността ми за тийнейджърска неловкост. Може би дори се мъчех да убедя себе си, че това е причината да не пристъпя по-близо.
Ани се извърна и очите ѝ срещнаха моите.
— Джоуи.
Тя се усмихна… И едва тогава с ужас разбрах кое не е наред.
Ставам от креслото. Близостта на спомена ме притиска, задушава ме. Усещам как в гърлото ми се надига горчива жлъч. Изкачвам с олюляване стълбите и достигам банята тъкмо навреме. Бълвам кисела кафеникава течност в мивката. След кратка пауза, изпълнена с хрипливото ми дишане, стомахът ми отново се присвива конвулсивно и изтласква съдържанието си през устата и ноздрите ми. Улавям се за хладния порцелан, като се мъча да овладея треперенето си. Стоя известно време приведен, в очакване краката ми да възвърнат стабилността си.
Накрая пускам крана и наблюдавам как последните останки изчезват в канала. Изплювам се няколко пъти и вдишвам дълбоко и бавно.
Но гъргоренето на водата в сифона не е единственият звук. Сега, след като съм приключил с повръщането, отново чувам старото цвъртящо шумолене. По-настоятелно. По-близо. Навред около мен. Потрепервам. Студът също се е завърнал. Прокрадващ се студ.
Обръщам се към клозетната чиния. Тухлата все още стои отгоре. Отмествам я внимателно, после вземам пластмасовата четка за тоалетна и с крайчеца и повдигам капака. Протягам шия и надниквам вътре. Празно. Озъртам се наоколо. Завесата пред душкабината е спусната. Улавям лигавия найлон и рязко го дръпвам встрани. Единствените неща, спотайващи се вътре, са шишенце шампоан и мръсна гъба.
Излизам от банята. Звуците сякаш ме следват по петите. Да не би да са в тръбопровода, в стените? Прекосявам площадката, все още с четката в ръка. Надзъртам в своята спалня. Не се вижда нищо, което предизвиква у мен мимолетна тревога. Продължавам към стаята на Бен.
В ноздрите ме удря миризма. Не е от четката за тоалетна, а с плътен, металически привкус. Усещал съм я и преди. В друга къща, пред друга врата. Но отново предизвиква у мен същата реакция. Прокрадващ се студ, пълзящ през вътрешностите ми като леден паразит.
Натискам бравата. После бързо отварям вратата и щраквам ключа на стената. Голата крушка пръска болнава, жълтеникава светлина. Помещението не е голямо. Тъкмо достатъчно място за единично легло, гардероб и скрин с чекмеджета. Стените са прясно боядисани. На няколко слоя, предполагам…
Всичко това е пред мен, но всъщност виждам друго. Всичко е обагрено в червено. Алени ручейчета пропиват новия матрак, стичайки се от думите на стената.
Написани от нейната ръка. С неговата кръв.
НЕ Е МОЯТ СИН.
Как е стигнала дотам? Кога е решила? Дали е било бавно натрупване на ужас, нарастващ минута по минута, час по час, ден по ден, докато не е могла да издържа повече? Миризмата, прокрадващия се студ, звуците. Вече е имала пушката, но не я е използвала срещу Бен. Вместо това го е убила с голи ръце. Дали е обезумяла от ярост, от страх? Или се е случило нещо, което не ѝ е оставило друг избор?
Насилвам се да затворя очи. Когато ги отварям, кръвта и думите са изчезнали. Стените са голи и чисти, в същия убито бял цвят като цялата останала къща. Хвърлям последен поглед на стаята, после излизам заднешком и затварям вратата. Опирам чело в касата и дишам тежко.
Просто от обстановката е. Съзнанието ти си прави шеги.
Обръщам се. Сърцето ми спира.
Господи!
Аби Очичките седи насред стълбището, вирнала лице към мен.
Пълничките пластмасови крачета стърчат пред нея, русите къдри са разчорлени, повреденото ѝ око гледа една паяжина в ъгъла, а здравото синее подигравателно право насреща ми.
Здрасти, Джоуи. Аз се върнах. Отново.
Оглеждам се трескаво, сякаш очаквам да зърна вманиачен по куклите шегаджия, кискащ се злорадо в сенките. Но няма никой.
С олюляване слизам по стъпалата и я вдигам. Разхлабеното око изтраква. Евтината полиестерна рокличка тихо прошумолява. Теглото ѝ, допирът на твърдата студена пластмаса кара кожата ми да настръхва.