Импулсът да я запратя през прозореца навън, в буренясалия заден двор, е почти непреодолим, но в главата ми изниква още по-неприятният образ как тя пропълзява обратно, долепила бузестото си личице към стъклото, надничаща от мрака навън.
Затова, държейки я пред себе си като неизбухнала бомба, слизам долу и я отнасям в кухнята. Отварям шкафа под мивката, пъхам я вътре заедно с четката за тоалетна и захлопвам вратичката.
Проклятие. Цялото ми тяло трепери. Не знам дали ще припадна, или ще получа инфаркт. Наливам си чаша студена вода и я изгълтвам на един дъх.
Опитвам се да разсъждавам трезво. Дали не съм я оставил там самият аз, в някакъв пристъп на алкохолно затъмнение? Сещам се как Брендън ми е разказвал, че преди да спре пиенето, е страдал от халюцинации и загуба на паметта. Веднъж се събудил и установил, че е бутнал гардероба надолу по стълбите, без сам да знае защо. „Разбира се, тогава бях много по-едър — ми смигна. — Алкохолно тегло.“
Решавам, че трябва да говоря с него. Набирам номера му, но се включва гласова поща. Това е обезпокоително, въпреки твърденията на Глория, че не би му посегнала. Не вярвам да ме е излъгала, но все пак ще е добре да чуя гласа му, пък било то и само за да ми каже да вървя да се шибам. Осъзнавам, че съм свикнал Брендън да е наоколо, когато се нуждая от него. Присъствието му е познато и успокояващо като чифт стари джинси, или като моите задушевни обувки. Тревогата впива нокти в бездруго изтерзания ми мозък.
Влизам с накуцване във всекидневната. Папката все още стои отворена на масичката за кафе. Не съм я прочел цялата. Пропуснал съм някои истории, но за тази вечер ми стига толкова. Посланието е ясно: Арнхил е мрачно малко градче, където са се случили много лоши неща. Урочасано. Прокълнато. Вий, кои престъпяте тоз праг, надежда всяка тука оставете.4
Започвам да подреждам страниците обратно в папката. Една от тях привлича погледа ми. Поредната изрезка от вестник:
На снимката е симпатична тийнейджърка, с дълга тъмна коса и проблясващ сребрист пиърсинг на носа. Нещо в усмивката ѝ ми напомня за Ани. Против волята си зачитам отново. Емили Райън, тринайсетгодишна ученичка от Арнхил, се самоубила със свръхдоза алкохол и парацетамол. Описвана като „остроумна, забавна и пълна с живот“.
Сещам се за въпроса на Бет. Вие някога губили ли сте? Това трябва да е същото момиче, за което ми е говорила. Но нещо не е наред. Сядам и напрягам възпаления си мозък. Отнема му известно време да включи на скорост, но накрая все пак заработва.
През повечето време не мога да ви кажа кой ден от седмицата сме, но затова пък мога да ви изрецитирам цели пасажи от Шекспир (ако извадите този лош късмет, а аз наистина ви имам зъб). Просто така е устроена паметта ми. Събирам безполезна информация като прахосмукачка.
Една година, един ден, дванайсет часа и трийсет и две минути.
Толкова дълго, според собствените ѝ думи, Бет е преподавала в Арнхил. Това ще рече, от септември 2016 година. А статията гласи, че Емили Райън е умряла на 16-ти март същата година.
Разбира се, има вероятност Бет да е объркала сметките и датите, но не ми се вярва.
О, броя, и още как.
Което означава, че тя не е била в града, когато Емили Райън се е самоубила. Момичето изобщо не е било нейна ученичка. Защо тогава ме е излъгала?
18.
На следващата сутрин се събуждам рано, което никак не е от полза за махмурлука ми. Отварям натежали клепачи, простенвам и се обръщам на другата страна. За мое раздразнение, мозъкът ми отказва да потъне в забрава, макар останалото ми тяло да е като размазано върху леглото.
Лежа още няколко минути в напразни опити да се унеса. Накрая се предавам, надигам морни кости от матрака и стъпвам бос върху студения под. Нуждая се от доза кофеин. И никотин.
Навън е сиво, неприветливо утро. Вятърът гони облаци по небето като родител, мъчещ се да вкара в пътя непослушни деца. Потрепервам и бързо допушвам цигарата, нетърпелив да се върна към относителната топлина на къщата.
Събитията от предната вечер вече са изгубили яркостта си. Вадя Аби Очичките изпод мивката. На дневна светлина тя изглежда напълно безобидна. Просто една стара, счупена кукла. Леко овехтяла, леко необичана. Също като мен.
Чувствам се гузен, задето съм я напъхал в шкафа. Занасям я във всекидневната и я поставям в креслото. Сядам срещу нея на дивана и допивам кафето си. Аби Очичките и Джо, наслаждаващи се на малко сутрешен покой.