Има също и миризма. На влага, застояло и евтина боя. Снимките от сайта са били подвеждащи. Те са излъчвали своеобразен бохемски шик, артистична занемареност. Реалността е много по-сива и разнебитена. Не че мога да си позволя да съм придирчив. Все някъде трябва да живея, а дори в забутано градче като Арнхил само това жилище ми е по джоба.
Естествено, това не е единствената причина, поради която съм го избрал.
— Всичко наред ли е? — пита зализаният младеж, повъртащ се в антрето. Майк Белинг от агенция за имоти под наем „Белинг и компания“. С твърде добър акцент и добро облекло, за да е местен. Личи си как гори от нетърпение да се прибере в своя цивилизован офис и да остърже кравешкия тор от лъснатите си обувки.
— Не е точно каквото очаквах.
Усмивката му помръква.
— Е, в описанието сме споменали, че става дума за традиционна къща, без много модерни удобства, при това празна от известно време.
— Котлето беше в кухнята, нали? Мисля, че ще е добре да постопля. Благодаря, че ми показахте имота.
— Само още една подробност, господин Торн… — пристъпва неловко той.
— Да?
— Чекът за депозита.
— Какво за него?
— Сигурен съм, че става дума за недоразумение, но още не сме го получили.
— Наистина? — поклащам глава. — На тези пощи вече изобщо не може да се разчита.
— Не се притеснявайте, може и сега да…
— Разбира се. — Бъркам в джоба си и вадя чековата книжка. Майк Белинг ми подава писалка. Подпирам се върху страничното облегало на протрития диван, надрасквам чек и му го подавам.
Той се усмихва. Сетне поглежда листчето и челюстта му увисва.
— Тук пише петстотин паунда. Депозитът плюс наемът за първия месец прави хиляда.
— Вярно. Но вече видях къщата. — Озъртам се наоколо и правя кисела физиономия. — Честно казано, това е пълна дупка. Влажна, студена и миризлива. Дори бездомник няма да се самонастани в нея. Поне да се бяхте отбили да включите отоплението, преди да дойда.
— Боя се, че няма как да приемем.
— Ами тогава намерете си друг наемател — блъфирам. Виждам как се поколебава. Никога не показвай слабост. — Или не можете? Вероятно никой не иска да дойде заради случилото се тук? Онзи малък случай с убийство и самоубийство, за който забравихте да споменете?
Той преглъща, а лицето му се напряга, сякаш някой му е пъхнал нагорещен ръжен отзад.
— Нямаме правното задължение да информираме наемателите…
— Правно не, но морално? — провлачвам глас. — Предвид всичко гореказано, мисля, че една скромна отстъпка от депозита е най-малкото, което следва да ми предложите.
Лицето му пламва, а левият му клепач заиграва в лек тик. Той иска да бъде груб с мен, вероятно дори да ме удари. Но няма как, защото тогава ще загуби сладката си работа с двайсет бона годишно плюс комисионни, а тогава кой ще плаща за хубавите му костюми и лъскавите черни обувки?
Накрая сгъва чека и го прибира полека в папката си.
— Разбира се. Няма проблем.
Не ми отнема дълго да си разопаковам багажа. Не съм от онези, които трупат вещи. Никога не съм обичал да разкрасявам жилището си, а фотографиите са чудесно нещо, ако имаш семейство и деца, но аз нямам. Дрехите си нося, докато не се протрият, а после ги заменям със същите.
Разбира се, всяко правило си има изключения. Последно вадя от куфара си два предмета. Единият е доста употребявано тесте карти, което пускам в джоба си. Някои картоиграчи си носят талисмани за късмет. Аз не вярвах в късмета, докато не започнах да губя. После винях за неудачите си лошия шанс, обувките, които нося, подредбата на звездите. Всичко освен себе си. Картите са моят обратен талисман — постоянно напомняне за това колко зле съм се прецакал.
Другият предмет е по-обемист, увит във вестник. Разопаковам го внимателно и го поставям върху леглото така, сякаш е истинско бебе.
Малките пухкави крачета са вирнати нагоре, ръчичките са свити в юмручета, къдриците на лъскавата руса коса стърчат встрани. Празните сини очи се взират в мен. Или поне едното. Другото се върти свободно в гнездото и гледа другаде, сякаш е зърнало нещо по-интересно и не си прави труда да информира своя побратим.
Вдигам куклата на Ани и я поставям седнала върху скрина, откъдето може да ме наблюдава с изкривения си взор всеки ден и всяка нощ.
Прекарвам останалата част от следобеда и вечерта в размотаване и опити да се сгрея. Кракът ми се обажда, ако стоя твърде дълго неподвижно, а влагата и студът в къщата изобщо не помагат. Радиаторите не работят добре — сигурно системата не е обезвъздушена.