— Какво каза Хари?
— Че си излязъл в отпуск по лични причини.
— А какви са клюките?
— О, най-различни. Че си получил нервен срив, че Хърст-старши е накарал да те уволнят, че са те отвлекли извънземни…
— Аха.
— И кое е вярното?
— Извънземните, естествено. Обсебиха тялото ми. Истинската ми същност сега е в квартирата, под формата на какавида.
— Звучи логично. Но от друга страна, всички знаят, че Хърст днес е бил в кабинета на директора.
Свеждам очи.
— Всъщност излъгах, за да получа работата. Фалшифицирах препоръка от старото си училище. Не си тръгнах оттам по най-славния начин и Хари е разбрал.
— Виж ти. И какво толкова лошо си сторил?
— На практика, нищо. Но възнамерявах да открадна пари от касата, за да платя един дълг.
Наблюдавам я как възприема новината.
— Но не си ги откраднал?
— Не.
— Ами тогава откъде Хари е научил. — Тя млъква и вдига длан. — Чакай, чакай. Саймън. Нали той спомена, че те познава отпреди?
— Да. И вероятно ме е изпял на Хърст.
— Той е точно типът гъзолизец, който ще продаде и баба си, за да изпълзи едно стъпало по-нагоре.
— Гъзолизец?
— И това е меко казано — надига чашата тя.
— Явно да си гъзолизец върши работа. Защото ето ме сега без работа и без шансове скоро да намеря такава.
— Не бъди толкова сигурен. Хари те харесва, а и се скъса да търси човек, който да запълни мястото. Учениците също те харесват.
Поклащам глава.
— Хърст няма да позволи на Хари да ме вземе обратно.
— Вие двамата май никак не се обичате. Какво толкова има да делите?
Оставям бърбъна и се взирам в нея през масата. Смътната светлина изглажда бръчиците около очите и по челото ѝ и тя отново изглежда като момиче. Черните ѝ очи изпъкват на фона на нежната бледа кожа. Нещо в мен трепва. Толкова съм искал едно нещо в това място да е чисто и искрено. Поне едно.
Бет се намръщва.
— Какво си ме зяпнал? Да нямам нещо на лицето?
— Не, не…
Тя ме изучава подозрително секунда-две, после казва:
— Беше тръгнал да ми разправяш за теб и Хърст.
— Така ли?
— Да.
— Истината, цялата истина и нищо друго освен истината?
— Именно.
— Скарахме се зле навремето. За момиче, както става обикновено на онази възраст.
— За Мари Гибсън?
— Да.
Лъжата ми се удава с лекота.
Тя отпива отново.
— Не очаквах тя да е твой тип.
— Защо? Какъв според теб е моят тип?
— Разбира се, красива е и всичко останало, но…
— Но какво?
— Не ме разбирай погрешно. Знам, че е грехота да се говори така за жена, болна от рак, но винаги съм я имала за кучка.
Оставам леко шокиран.
— Е, знам, че понякога е трудна като характер, но…
— Нямам предвид трудна, а кучка. Придава си важност заради Хърст. Виждала съм я как разплаква колежка на родителска среща. Друг път едно момче обвини сина ѝ в тормоз. Майка му работеше почасово в градския съвет. Тя се намеси и хоп — на другия ден договорът на жената беше прекратен.
Размислям върху чутото. Вярно, че Мари открай време си беше емоционална, а и една майка невинаги забелязва недостатъците на отрочето си. И все пак не я помня такава.
— Предполагам, че с възрастта хората се променят — казвам.
— Не чак толкова.
— А и аз бях млад и глупав.
— А сега какъв си?
— Стар и циничен.
— Добре дошъл в отбора.
Но според мен тя не е такава. Само се преструва. Виждам го в очите ѝ. Светлината още не е изчезнала от тях. Не напълно.
— Което ми напомня — подхвърлям, — че така и не ми отговори от кои си.
— В смисъл?
— От хората, които искат да променят нещата, или от другите, които не могат да си намерят по-добро място.
— Не е ли очевидно? Кой би останал във възторг от това? — Тя разперва ръце около себе си.
— Значи искаш да промениш нещата?
— Интервюираш ли ме?
— Не, просто се чудех.
— За мен?
— За Емили Райън.
Лицето ѝ се променя. Мекотата в него изчезва.
— Тя е ученичката, за която спомена, нали? Онази, която се е самоубила?
— Наистина знаеш как да развалиш настроението на човек.
— Каза, че си ѝ преподавала. Но не си била тук, когато е починала.
— Разследвал си, значи?
— Наречи ме Коломбо.
— Сещам се и за други имена. Не съм длъжна да ти обяснявам нищо.
— Вярно.
— Едва те познавам.
— Вярно.
— Адски е дразнещо да се съгласяваш така.
— Също вяр…
— Добре — вдига ръка тя. — Прав си. Емили не ми беше ученичка. Беше моя племенница. Сестра ми е с няколко години по-голяма от мен. Отраснахме без баща, а мама не беше точно образцова майка, затова двете бяхме много близки. Живеехме в Еджфорд — чувал ли си го?