— Да, не е най-добрият район на Нотингам.
— Както и да е, Карла — сестра ми — забременя много млада. Следвайки семейната традиция, бащата я заряза, но тя се справяше чудесно. Отглеждаше Емили и в същото време учеше за медицинска сестра. Емили беше сладко дете и се превърна в доста свястна тийнейджърка.
— Това си е истински подвиг.
— Аз тогава преподавах в Дарби и рядко успявах да ги посещавам, но с Емили редовно се чувахме по телефона, пращахме си съобщения. Тя няколко пъти ми идва на гости. Ходехме на кино, на пазар…
— Нали затова са добрите лели.
Едва забележима усмивка.
— Вярно, като всяко тринайсетгодишно момиче и тя понякога се държеше дръпнато, но като цяло бе умна, забавна, любознателна.
Неволно се запитвам каква ли тийнейджърка щеше да е Ани. Шумна, активна, общителна, или затворена в себе си?
— А после Карла получи работа. Добре платена. И те се преместиха. Емили трябваше да смени училището.
— Нека отгатна. Преместили са се в Арнхил?
Тя кимва.
— Работата беше в болницата в Мансфийлд. Арнхил се оказа наблизо и в него имаше евтини къщи под наем, на крачка разстояние от училището. Изглеждаше, че всичко се нарежда по ноти.
При повечето лоши решения е така, минава ми през ум.
— Смяната на училище винаги е трудна, когато си на тринайсет — казвам.
— Отначало нещата уж вървяха гладко…
— Но?
— Усещах, че е прекалено добре, за да е истина.
— А сестра ти на какво мнение беше?
Бет въздъхва.
— Тя не си даваше сметка. В никакъв случай не я виня, защото знам, че обичаше Емили повече от всичко, но просто не виждаше проблема. Или не искаше да го види.
Кимвам. Всички ние сме толкова заети, толкова отдадени на усилието да се справим с поредния ден — да отидем на работа, да платим сметките, ипотеката, да напазаруваме, — че не искаме да погледнем по-надълбоко. Нямаме смелост да го сторим. Предпочитаме да вярваме, че всичко е наред, че е тип-топ, защото нямаме душевната енергия да се справим, ако не е така. И трябва да се случи нещо лошо, нещо необратимо, за да си отворим очите. А тогава вече е твърде късно.
— Опита ли да поговориш с Емили? — питам.
— Да, дори дойдох дотук да я видя. Изведох я да хапнем както някога, но не беше същото…
— Приключихте ли с тези?
И двамата вдигаме сепнато глави. Лорън се е надвесила над масата.
— Ами… да, благодаря — казвам. — Може ли да поръчаме още две?
— Разбира се.
Бет ме поглежда.
— Трябва да те е харесала. Рядко обслужва клиентите по масите.
— Дължи се на естествения ми чар. Та докъде беше стигнала?
Лицето ѝ помръква отново.
— Отидохме в любимата ѝ пицария, но тя почти не хапна. Държеше се намусено, саркастично. Сякаш я бяха подменили.
— С настъпването на пубертета се случват такива неща. Хормоните се разиграват и децата стават неузнаваеми.
— Не думай. Аз също съм учител, забрави ли? — Тя взема картонената подложка от масата и започва да я бели на пластове. — Емили е минавала през различни фази и преди, но никога не е спирала да споделя с мен. Смятах, че нашето отношение е различно.
— Спомена ли ти нещо за проблеми в училище, за нещо, което да я притеснява?
— Не. И когато я попитах, се затвори като стрида.
Лорън се връща и тръсва два нови бърбъна пред нас. Освен ако не става въпрос за оптична илюзия, дозите наистина са конски. Може пък Бет да е права и по някакъв начин да съм ѝ станал симпатичен.
— Сега си мисля, че е трябвало да я притисна — продължава тя. — Да я накарам да говори.
— При тийнейджърите това не действа. Само ги кара да се инатят още повече.
— Да, но знаеш ли кое е гадното? Че дори не я прегърнах за довиждане. Ние винаги се прегръщахме. Но този път тя просто си тръгна. И аз, като готината леля, си рекох — от мен да мине. Просто ѝ трябва малко време. Но се оказа, че не сме имали време. Повече не я видях. След две седмици бе мъртва. — Тя подсмърча и бърше гневно очи. — Трябваше да я прегърна.
— Нямало е как да знаеш.
Защото животът никога не ни дава предупреждения.
— Напротив, трябваше да знам. Нали съм учител. Трябваше да се досетя, че това не е обичайното пубертетско лошо настроение. Да различа признаците на депресия. Тя ми беше племенница, а аз я подведох.
Облива ме осакатяващо чувство на вина. Преглъщам мъчително.
— А какво стана със сестра ти?