Бет тръсва глава, за да се окопити.
— Нямаше сили да остане тук. Не и в къщата, където се случи всичко. Върна се в Еджфорд, по-близо до мама. Все още го преодолява. Посещавам я при всяка възможност, но смъртта на Емили стои помежду ни като преграда, която не успяваме да заобиколим.
Разбирам за какво говори. Скръбта е лична. Няма как да я споделиш като кутия бонбони. Тя е твоя и само твоя. Като стоманена топка с шипове, прикована за глезена ти. Като наметка с гвоздеи, метната връз плещите ти. Като венец от тръни. Никой друг не е способен да изпита твоята болка. Да ходи в твоите обувки, защото те са пълни с натрошено стъкло и при всеки опит да направиш крачка напред разраняват до кръв стъпалата ти. Скръбта е най-жестокото изтезание и никога не свършва. Имаш запазено място в тази тъмница до края на живота си.
— Затова ли дойде? — питам. — Заради Емили?
— Видях обявата за учителско място няколко месеца след случката и ми се стори, че е редно да го сторя.
Странно как се подреждат нещата.
— А защо не ми каза от самото начало?
— Защото дори Хари не знае. Не исках да си въобразява разни причини за идването ми.
— Като например?
— Отмъщение.
— Значи не то е причината?
— В началото може би. Исках някой да поеме отговорността за смъртта на Емили. — Тя въздъхва. — Но не успях да открия нищо. Поне нищо конкретно. Само обичайните приятелства и раздели.
— Ами Джеръми Хърст?
— Тя никога не го е споменавала.
— Но…? — подканям я.
— Нещо не е наред в това училище и Джеръми е замесен. Когато оставяш момче като него да си разиграва коня безнаказано, превръщаш жестокостта в норма на поведение.
Чудя се дали това е всичко. Спомням си разказа на Маркъс как той водел на старата мина момчета, желаещи да се докажат. Защо същото да не важи и за момиче, което копнее да го приемат в новата среда? Мината може да ти влезе под кожата по най-различни начини. Както в случая на Крис.
— Защо се умълча?
— Мислех си как историята има навика да се повтаря — отговарям горчиво.
— А не бива да е така. Училища като тукашното трябва да се променят отвътре. Не става въпрос само за класации и успеваемост. Ролята ни е да помагаме на младите хора да преминат по-леко тийнейджърските години, да се превърнат в пълноценни личности. Изпуснеш ли ги на този етап, ги изпускаш завинаги. — Леко свиване на рамене. — Вероятно ти звучи глупаво и наивно.
— Не, звучи ми смело, похвално и всички онези прилагателни, които ще те накарат всеки момент да ми покажеш среден пръст… Да, ето го.
Тя сваля пръста си.
— Всъщност като за стар, циничен козел разсъждаваш почти правилно.
— Благодаря. Всъщност моите причини да съм тук далеч не са толкова достойни.
— А какви са?
Поколебавам се. От всички хора Бет е онази, пред която най-много бих искал да споделя истината. Но пак пред нея най-много се боя да не се изложа.
— Ти сама каза, че само два типа хора идват в Арнхил. Е, аз съм от онези, които не могат да си намерят работа другаде.
— Мислех, че си говорим честно.
— Честен съм.
— Не си — поклаща глава тя. — Продължаваш да криеш нещо.
— Не, уверявам те.
— Личи ти по лицето.
— Просто лицето ми е такова. Истинско проклятие.
— Щом не искаш, не ми казвай.
— Е, добре.
— Значи има нещо?
— Да. Играх комар и задлъжнях с много пари. Трябваше ми място, където да се скатая, докато не уредя дълговете си. Няма благородна причина за завръщането ми. Аз съм разорен комарджия, посредствен учител и жалко човешко същество. Доволна ли си?
— Глупости — присвива очи Бет. — Може да си задник, но си задник, който е тук по важен за него повод. Иначе щеше да си подвиеш опашката в мига, в който хората на Хърст те ступаха. Щом ще си траеш, чудесно. Стори ми се, че ставаме приятели, но явно съм грешила.
Тя става и взема якето си.
— Тръгваш ли си?
— Да, и то бясна. Оставям те сам, като жалък загубеняк.
— Не искам да те разочаровам, но нямам нужда от теб, за да съм такъв.
— Все имаш нужда от някого — навлича якето си тя.
— Всеки има нужда от някого.
— Колко дълбокомислено.
— „Блус Брадърс“.
— Я се разкарай.
С тези думи тя се врътва и излиза от кръчмата. Никой от посетителите дори не вдига поглед от чашата си.
Аз оставам да седя на масата, като жалък загубеняк. Но поне жалък загубеняк, разполагащ с две полупълни чаши бърбън. Изливам тази на Бет в своята и отпивам дебела глътка. После вадя от джоба си парче хартия, върху което съм надраскал адрес.