В дневната има камина, но при старателното претърсване на помещенията и бараката отвън не успявам да открия никакви дърва за горене. В един шкаф обаче попадам на стара електрическа печка. Включвам я и слоят прах върху реотаните се изпепелява с пращене, изпълвайки въздуха с мирис на изгоряло. Все пак уредът трябва да излъчва прилично количество топлина, освен ако не направи късо съединение.
Въпреки западналия си вид къщата навярно някога е била уютно семейно гнездо. Банята и кухнята са овехтели, но чисти. Дворът отзад е широк и удобен за игра, преминавайки в открито поле. Приятно, удобно, безопасно място, където да отрасне едно момче. Само дето на това момче не му било писано.
Аз не вярвам в призраци. Навремето баба ми казваше: „Не от мъртвите трябва да се боиш, миличък, а от живите“. И е била почти права. Но вярвам, че понякога можеш да доловиш отгласа на лошите неща. Те се отпечатват върху тъканта на реалността, подобно на стъпки върху бетон. Онова, което е оставило отпечатъка, отдавна си е отишло, но няма как да изтриеш дирята, оставена от него.
Вероятно затова още не съм влязъл в стаята му. Нямам проблем да живея в къщата, но това не означава, че усещането е добро. И как би могло да е? Нещо ужасно се е случило между тези стени, а сградите помнят.
Не съм напазарувал храна, но не съм и гладен. Щом стрелката на часовника подминава седем, отварям бутилка бърбън и си наливам солидна доза. Лаптопът е безполезен, защото още не съм си прокарал интернет. Засега няма особено какво да правя, освен да седя, да привиквам с обстановката и да се мъча да игнорирам болката в крака и лекото, познато присвиване под лъжичката. Вадя тестето карти и го оставям на масата, но не го отварям. Не това е предназначението му. После слушам музика на телефона си и чета някакъв прехвален трилър, чийто край вече съм отгатнал. По някое време излизам през кухненската врата и пуша цигара, зяпайки обраслия двор.
Небето е черно като катран, без нито една проблясваща звездица. Забравил съм какъв е мракът в провинцията. Твърде отдавна живея в града. Там никога не става напълно тъмно, нито напълно тихо. Сега единствените звуци са моето дишане и пращенето на цигарата.
За сетен път се питам защо съм се върнал. Да, Арнхил е откъсната, полузабравена точка върху картата. Но в чужбина щеше да е по-безопасно. С хиляди километри между мен, моите дългове и хората, които не се отнасят мило с длъжниците. Не и когато те са с празни джобове.
Можех да си сменя името и да стана барман в някое плажно заведение. Да сръбвам маргарити по залез. Но избрах това място. Или то избра мен.
Не вярвам твърде в съдбата. Но вярвам, че някои неща са закодирани в гените ни. Програмирани сме да действаме и да реагираме по определен начин и това моделира живота ни. Безсилни сме да го променим, както сме безсилни да променим цвета на очите си или склонността да получаваме лунички от слънцето.
А не е изключено и просто да си търся оправдание, за да избегна поемането на отговорност за постъпките си. Всъщност винаги съм знаел, че един ден ще се върна тук. Мейлът просто ускори решението ми.
Получих го преди около два месеца. Дори се чудя как не е отишъл направо в папката със спам.
Подател: ME1992@hotmail.com
Относно: Ани
Първият ми импулс бе да го изтрия. Адресът на изпращача ми беше непознат. Вероятно просто някакъв трол или любител на безвкусните шеги. Има теми, които е най-добре да останат затворени. Нищо хубаво не може да излезе от отварянето им. Най-разумното решение бе да натисна бутона за изтриване, после да изпразня кошчето и да забравя за станалото.
Давайки си сметка за това, натиснах „Отвори“.
Знам какво се е случило със сестра ти. Сега се случва отново.
3.
Родителите не бива да имат любимци. Поредната глупост, повтаряна от хората. Разбира се, че родителите имат любимци. Това е заложено в човешката природа. Още от времето, когато не всички деца са оцелявали. Предпочиташ по-силното отроче. Няма смисъл да се привързваш към онова, което може и да не изкласи. А и нека бъдем честни — някои деца просто са по-обичливи.
Ани бе любимката на нашите родители, и напълно разбираемо. Тя се роди, когато аз бях вече седемгодишен, отдавна оставил зад гърба си сладката бебешка фаза. Бях се превърнал в слабо, сериозно момче с вечно ожулени колене и изцапани панталони. Дори не компенсирах липсата си на сладост с някакъв ентусиазъм да ритам топка в парка или да ходя на кино с баща си. Предпочитах да си стоя у дома и да чета комикси или да играя компютърни игри.