Време е да направя домашна визита. Да подобря и нечие друго настроение.
В комара винаги настъпва момент, когато виждаш картите на опонентите си така, сякаш са прозрачни. Знаеш какво държат. Виждаш в главата си комбинациите. Следващите ходове. Всичко е там, все едно някой го е написал с флуоресцентен маркер във въздуха пред теб.
И обикновено грешиш.
Ако някога ти се стори, че си разгадал кроежите на всички участници, че знаеш как ще се развие играта, кой държи силна ръка и кой блъфира, значи ти предстоят големи неприятности.
Защото това е моментът, в който всичко ще се срине върху главата ти.
Точно като при моята теория за връзката с Рут и Маркъс, изглеждала ми толкова умна доскоро. Рут живее тук от малка, познава Арнхил, познавала е и мен като ученик. Познавала е също Бен и Джулия. Възможно е по някакъв начин да се е сдобила с мейла и телефона ми и да е изпратила онези съобщения. Възможно е. Но защо?
Сега имам друго обяснение, не много по-логично от първото. Не знам какви карти държи отсрещният играч. Но поне знам кой е той.
Натискам звънеца, после отстъпвам назад и чакам.
Минават няколко секунди. Прозорците зад спуснатите завеси са тъмни, но съм сигурен, че тя си е у дома. И се оказвам прав. През стъклото на входната врата се вижда как антрето светва.
Приближават се смътни очертания на фигура. Чувам подсмърчане и кашлица, после в ключалката се превърта ключ и вратата се открехва…
— Господин Торн.
Тя не изглежда изненадана да ме види, но от друга страна, цял живот се е усъвършенствала в запазване на спокойна и невъзмутима външност. Чудя се, в какво ли друго се е усъвършенствала?
— Здравейте, госпожице Грейсън — усмихвам се учтиво.
26.
— Кости!!
Лицето на Хърст се озари от такъв възторг, сякаш някой неочаквано му бе смъкнал гащите и му бе направил свирка.
Трябваше ми миг, докато съобразя за какво ми напомня видът му. Този израз на екстаз под светлината на миньорските лампи, озарили чертите му. После се сетих. Напомняше ми за онази сцена в „Похитителите на изчезналия кивот“, когато нацистите са се вторачили в кивота… точно преди демоните да ги връхлетят и плътта да почне да се топи върху черепите им.
Струваше ми се, че няма как да се чувствам по-уплашен. Но както обикновено, грешах.
— Кости! — думата обиколи останалите от групата като зловещо ехо.
Вторачихме се в костите, оформящи мотивите върху стената. Отблизо някои жълтееха повече от други. Навярно бяха по-стари. Имаше и такива, счупени на по-дребни парчета, очевидно за да се образуват отделните символи. Всички бяха нежни и тънки.
Хърст се пресегна и леко докосна една от тях. После впи пръсти и я изтръгна от мястото ѝ. Тя поддаде по-лесно, отколкото очаквах, отделяйки се сред малко облаче прах и късчета скала, които се посипаха по земята. Помня как си помислих, че е от ръка. От малка ръка.
— Мамка му — извика Флеч. — Вижте това!
Обърнахме се като един. Той държеше един от валчестите камъни. Само че това не беше камък, а череп. Миниатюрен, едва запълващ дланта му. Не от възрастен, а от дете. Почти всички тези разчленени скелети бяха детски.
— Най-добре да си вървим — рекох с отпаднал глас.
— Майтапиш ли се? — възрази Хърст. — Това място е върхът. И е цялото наше.
Тогава разбрах в каква дълбока каша сме се забъркали. Човек няма как да притежава място като това. По-скоро то може да притежава него.
Флеч се ухили и подхвърли находката си към Мари.
— Тъпанар — отдръпна се тя и черепът падна на земята, като почти се разцепи на две. — Ама че гадост.
Мари не изглеждаше добре. Дали заради гробницата или заради изпития сайдер, но видът ѝ бе доста презеленял.
Хърст сега обикаляше в екстаз из пещерата и вадеше още кости от стените с помощта на лоста, надавайки възгласи всеки път.
Флеч пък награби още черепи и взе да ги запраща с шутове във всички посоки, сякаш играеше футбол. Стомахът ми се сви от ужас, но не сторих нищо. Просто стоях и гледах. Както винаги.
— Насам! — подвикна Хърст, вдигайки лоста.
Флеч улови един череп като топка за боулинг, пъхайки пръсти в очните гнезда, и го метна към него. Хърст замахна. Металът и костта се срещнаха с пукот. Черепът се пръсна на парчета. Стори ми се, че ще повърна.
Погледнах към Крис за някаква подкрепа, но той просто стоеше с празен взор и отпуснати край хълбоците ръце. Сякаш сега, след като вече се намирахме тук, бе изпаднал в кататония от травмата от откритието.
— По дяволите — успях да изрека най-сетне, — това са костите на мъртви деца.