— Е, и? — обърна се към мен Флеч. — Тъкмо не могат да се оплачат.
— Не се впрягай, Джоуи — додаде Хърст. — Ние просто се забавляваме. При това, щом сме ги открили, значи са наши, нали?
Той се наведе и взе пукнатия череп от земята. Каква беше оная простотия от Шекспир? „Да бъдеш или да не бъдеш“?
Сетне го подхвърли във въздуха и развъртя лоста. Късчета кост полетяха из пещерата.
Примигнах, но нещо друго отвлече вниманието ми. Стори ми се, че чух звук. Странен, идващ от стените. Не точно дращене. По-скоро стържещо шумолене. Дали не бяха прилепи? Или пък плъхове? Те обичаха тъмните подземни тунели, нали?
— Чухте ли? — попитах.
— Какво? — смръщи се Хърст.
— Нещо шумоли. Като прилепи или плъхове.
— Плъхове! — изписка Мари. После долепи длан до устата си, изтича до един ъгъл и шумно повърна.
— Супер — каза Флеч. — Знаех си, че не бива да я водим.
Лицето на Хърст се напрегна. Не бях сигурен на кого ще се нахвърли — на него или на Мари, но тъкмо тогава се разнесе нов звук, вече по-отчетлив. Малка каскада от камъчета, трополящи по стълбите над нас.
Всички вирнахме глави (с изключение на Мари, която пъшкаше тежко в ъгъла). Въздухът бе пропит от мирис на пот и повръщано, но все пак ми се стори, че става по-хладен. Сякаш отнякъде нахлуваше студ, но не нормален, а странен. Прокрадващ се студ, мина ми внезапно през ума. Не статичен, а движещ се, жив, като призрачна сянка.
Насочихме фенерите към неравното, губещо се нагоре в мрака стълбище.
— Ей! — извика Хърст. — Има ли някой там?
Тишина, а после ново ромолене на камъчета.
— По-добре слез тук, защото иначе аз ще се кача и тогава…
Гласът му заглъхна. Върху стената се появи сянка. Висока и слаба, стиснала нещо в издължените си пръсти. Нещо, приличащо на бебе…
Всички замряхме, дори Мари престана да стене. Затова пък дочух отново онзи друг звук. Стържещия, шумолящ звук. Все по-близо. Сянката заобиколи ъгъла. Космите на врата ми се изправиха. Хърст вдигна лоста. Постепенно сянката се сви и се превърна в реална фигура. Дребна, облечена в сиво яке, розово долнище от пижама и маратонки. В едната си ръка държеше фенер, а в другата — пластмасова кукла.
— Мамка му — свали лоста Хърст.
— Жив да не бях — измърмори Флеч.
Аз се вторачих в сестра си.
— Какво правиш тук, за бога?
27.
Двамата седим в слабо осветената стая, мебелирана само с две масивни кожени кресла, ниска маса и бюро. Дъсченият под е застлан с протрит, но вероятно навремето скъп килим. По-голямата част от стените са заети от рафтове книги с овехтели, приятно износени подвързии.
Никога не вярвайте на човек, чиято библиотека е пълна с добре запазени книги. Този човек не е читател, а просто обича да пуска прах в очите. Вижте ме какъв литературен вкус имам. Вижте всички тези прославени автори, чиито творби притежавам. Читателят, от друга страна, захабява томовете, плюнчи страниците, попива всяка дума и нюанс. Дори да не можете да прецените една книга по корицата, винаги можете да прецените нейния собственик.
— И така. — Госпожица Грейсън поставя кафето на масата пред мен и се настанява на отсрещното кресло с чаша разтворима напитка против грип. — Разбирам, че имаш въпроси.
— Само няколко.
— Вероятно първият е дали просто не съм смахната старица с твърде много свободно време?
Вдигам кафето и отпивам. За разлика от рядката, кална водица, която ми е сервирала в училище, това тук е силно и ароматно.
— И това ми хрумна.
— Не се съмнявам.
— Вие ли ми изпратихте мейла?
— Да.
— Как ме открихте?
— Не беше трудно. Знаех, че си станал учител. Проследих те до последното ти училище, свързах се с канцеларията и обясних, че си кандидатствал за работа при нас, но съм ти изгубила контактната информация.
— Но това е било преди наистина да кандидатствам.
— Правилно.
Хрумва ми една мисъл.
— Те казаха ли ви обстоятелствата, при които съм напуснал?
— Споменаха нещо по въпроса.
— Значи сте знаели, че съм подправил препоръката до Хари?
В погледа ѝ проблясва искрица.
— Останах впечатлена от твоята изобретателност.
Трябва ми секунда да го преглътна. Значи ме е разигравала през цялото време.
— Ами папката?
— Аз събрах материалите в нея, а Маркъс я остави под статуята. Реших, че така ще привлече по-малко внимание.
— Но съобщението дойде от неговия телефон…
— Стар апарат, който той не използваше. Докато не му счупиха новия айфон.