Насекоми, досетих се в последната секунда. Насекоми.
Хърст заби лоста в скалата и напъна, за да извади една особено упорита кост.
— Мамка ти! — възкликна изведнъж.
Стената изригна в маса от лъскави, черни телца. Хлебарките прииждаха на талази, като оживял нефт. Изливаха се от зейналата дупка и падаха със стотици по пода. Някои плъзнаха по лоста, а оттам по ръцете на Хърст. Той го захвърли и взе да се отърсва, сякаш играеше някакъв обезумял танц.
В другия край на пещерата Флеч изруга. Черепът, който се канеше да вземе, помръдна. От отворените челюсти и очните му гнезда бликаха хлебарки. Другите, въргалящи се по земята, също леко се местеха, побутвани от безбройните телца.
Флеч пусна черепа и припряно се изправи на крака, но в бързината изпусна фенера. При падането той угасна, потапяйки половината пещера в мрак.
— Нищо не виждам — закрещя Мари пронизително и истерично. — Ужас, ужас, ужас. Проклетите гадини ме лазят. Помогнете ми. Помощ!
В моето собствено гърло се надигаше вик, но трябваше да мисля за Ани. Тя се притискаше към мен, ни жива ни умряла. Прегърнах я и прошепнах в косите ѝ:
— Не се плаши. Това са просто хлебарки. Ще се махнем оттук.
Заотстъпвах назад към стъпалата, където Крис все още стоеше като истукан. Фенерът, висящ безсилно от ръката му, осветяваше малък участък от движещия се под. Хитиновите черупки звучно пращяха и пукаха под краката ни. В този момент бях благодарен за тежките ботуши, в които бях натъпкал джинсите си, макар че твърдата кожа болезнено притискаше подутия ми глезен. До мен Ани скимтеше като уплашено животинче.
Почти бяхме стигнали, когато от мрака ни доближи фигура. Хърст. В оскъдното сияние на моя челник лицето му жълтееше, лъснало от пот. Беше изпаднал в паника и това ме притесни повече от всичко.
— Дай каската — пресегна се той.
— Остави ме — извъртях се, но изпуснах Ани.
— Дай ми я, ти казвам! — Той блъсна силно гърба ми в стената. Главата ми издрънча в каската. Чух нещо да пропуква. Челникът примигна колебливо, после угасна. Тъмнината ни обгърна като лепкаво черно наметало.
— Шибан тъпак! — оттласнах го от себе си. Отчаянието ме сграбчи за гърлото. Трябваше да се махаме оттук. Веднага. — Ани?
— Джоуи? Къде си, не те виждам. — В гласа ѝ напираха сълзи, но тя все още се мъчеше да бъде смела.
— Тук съм — закуцуках към нея. — Включи си фенера.
— Не мога. Изгубих го.
— Няма нищо… — Протегнах ръка и пръстите ми докоснаха нейните.
— Нееее! — разнесе се писъкът на Мари в мрака.
Усетих свистене във въздуха и нещо профуча край лицето ми. Препънах се и паднах тежко на лакът. Прониза ме болка, но нямах време да ѝ обърна внимание, защото тъкмо тогава чух друг писък — остър, болезнен, ужасяващ.
— АНИ?!!
Запълзях по пода, сред твърдите черупки на пъплещите насекоми. Напипах нещо метално. Фенерът на Ани. Грабнах го, натиснах бутона и осветих наоколо.
Съзнанието ми се завъртя като вихрушка, а сърцето едновременно спря и избухна в гърдите ми. Ани лежеше на земята на малка безформена купчинка, все още стискайки Аби Очичките. Пижамата ѝ се бе запретнала, разкривайки тънките изпоцапани крака. Лицето и косата ѝ бяха покрити с нещо тъмно, червено и лепкаво.
Хвърлих се към нея и я улових неловко в прегръдките си. Беше толкова лека и слабичка, като перце. Миришеше на шампоан и чипс със сирене и лук. Около нас пълчищата от хлебарки започваха да се оттеглят, да потъват обратно в стените, сякаш знаеха, че са свършили работата си.
— Стана случайно…
Вдигнах фенера. Хърст стоеше на две-три крачки пред мен. Мари се бе вкопчила в ръката му. Лостът се въргаляше на пода пред него. Спомних си свистенето покрай лицето си. Погледнах отново сестра си, от чиито коси се процеждаше кръв.
— Какво си направил?
Яростта се надигна в гърлото ми като пареща, черна жлъч. Искаше ми се да се хвърля върху него и да блъскам главата му в скалата, докато не стане на каша от мозък и късчета кост. Да грабна лоста и да го забия в червата му.
Но едно ме възпираше. Ани. Навехнатият ми глезен пулсираше. Сам трудно щях да изкача стълбите, да не говорим с нея на ръце. Дори не бях сигурен дали трябва да я местим. Беше ми необходима помощта на Хърст и останалите.
— Дайте ми нещо за кръвта.
Хърст смъкна вратовръзката, вързана на челото му, и ми я хвърли. Изражението му беше замаяно, сякаш се е събудил от кошмарен сън само за да разбере, че не сънува.
— Не исках да…