Облекчение. Огромно. Замайващо.
На светлината от антрето смътно се забелязваха очертанията на тяло, завито под юрганчето с картинки на Малкото пони. Изпод горния му край се подаваха разрошени кичури тъмна коса.
Тя беше тук. Успяла бе да се добере до вкъщи. Всичко беше наред.
В този миг почти можех да повярвам, че цялата случка от вечерта е била само лош сън.
Започнах да притеглям вратата към себе си.
И спрях. Не съм ли си помислил, че е малко странно Ани да легне веднага, без да опита да разбуди нашите, да им каже, че съм в беда? Не съм понечил да вляза и да видя как е? Все пак тя бе получила нараняване на главата. Трябваше да вляза и да проверя дали е контактна, дали е в съзнание…
Трябваше, трябваше, трябваше.
Но не го направих.
Просто затворих и се прибрах в своята стая. Смъкнах мръсните дрехи от гърба си и ги метнах в коша за пране. Нещата все някак ще се подредят, казах си. Ще съчиним някаква история на сутринта. А аз ще скъсам веднъж завинаги с бандата на Хърст. Ще прекарвам повече време със сестра си. Ще ѝ се реванширам. Наистина, наистина.
Сринах се в леглото. Мимолетна мисъл, като мека сива пеперуда, изпърха за кратко в съзнанието ми. Свързана със спящата Ани. С нещо важно, което липсваше. Но преди да успея да я уловя, тя изчезна. Стопи се яко дим. Придърпах завивките под брадичката си и затворих клепачи…
29.
— И на сутринта нея я нямаше?
— Изобщо не се беше прибирала. Купчината в леглото беше от играчки, а косата — на кукла. — Поклащам глава. — Купчина шибани играчки. Трябваше да се досетя. Трябваше да проверя.
— Доколкото разбирам, ти самият не си бил съвсем адекватен след падането.
Но това не пречеше да забележа какво липсва. Аби Очичките. Аби Очичките не беше на мястото си до леглото. Ани никога не би я зарязала. Щеше да я донесе обратно.
— Какво се случи после? — пита госпожица Грейсън.
— Извикаха полиция. Организираха групи за търсене. Аз се опитах да им кажа. Да обясня как понякога Ани ме следва до старата мина. Че трябва да търсят там.
— Но не им разкри какво се е случило?
— Исках, но дотогава Хърст вече бе казал на полицаите, че вечерта всички сме били у тях. Баща му бе потвърдил. Щеше да бъде моята дума срещу тяхната. Никой нямаше да ми повярва.
Госпожица Грейсън кимва и аз си мисля: Тя знае. Знае, че съм лъжец и страхливец.
— И не се върна да я потърсиш?
— Не можех да се измъкна, а и не ме пускаха да се присъединя към издирвателните отряди. Оставаше само да се надявам, че ще намерят люка, или нея самата.
— Някои места трябва да искат да бъдат намерени. Също като хората.
Ще ми се да пусна репликата покрай ушите си като брътвеж на изкуфяла старица, но знам, че тя е права. Не Крис откри онази пещера, а тя откри него. И ако не желаеше някой да влиза вътре, никога нямаше да му се покаже.
— Щях да си призная — уверявам я. — Да отида в участъка и да разкажа всичко.
— Какво те спря?
— Тя се прибра.
И всички заживяха щастливо.
Само дето никога не става така. Да, моята сестричка се върна. Седеше в стаята за разпити, наметната с твърде голямото синьо одеяло, и клатеше крака, притиснала здраво Аби Очичките към гърдите си. А после ми се усмихна.
И аз с ужас разбрах кое не е наред. Кое никак не е наред.
Главата на Ани. Къде беше раната? Кръвта? Единственото, което се забелязваше, бе малък червеникав белег на челото ѝ. Нима можеше да е заздравяла толкова бързо? Или бях сгрешил? Бях си въобразил, че е пострадала толкова тежко? Не знаех. Вече нищо не знаех.
— Джо?
— Нещо се бе случило със сестра ми — произнасям бавно. — Не мога да обясня какво, но вече не беше същата. Не беше моята Ани.
— Разбирам.
— Съмнявам се — отвръщам сърдито. — Никой не разбира. А аз прекарах двайсет и пет години в опити да забравя. Казахте, че знаете какво се е случило със сестра ми. Не знаете нищо.
Тя ме оглежда, спокойно и оценяващо. После става и отива до бюрото. Отваря страничната вратичка и вади бутилка шери и две чаши. Пълни ги до ръба, подава ми едната и се връща на своето място с другата. Не съм фен на шерито, но отпивам глътка. Голяма.
— Някога и аз имах сестра — казва.
— Не знаех…
— Беше мъртвородена. Когато я видях, изглеждаше като заспала, с единствената разлика, че не дишаше, нито издаваше звук. Помня как акушерката — възрастна жена — я пови и я положи в прегръдките на майка ми. А сетне каза нещо, което тогава не разбрах: „Не е нужно да става така. Знам място, където можеш да отнесеш бебето, да си го върнеш обратно“.