Ще ми се да направя язвителен коментар. Нещо силно и пиперливо. Да ѝ кажа, че е била още малка и е схванала погрешно думите. Че с времето спомените омекват като пластилин и съзнанието ни може да ги моделира както си ще.
Но не успявам. Отново усещам студеното течение. Като от отворен прозорец.
— Какво направи майка ви?
— Каза на жената да се маха. И никога повече да не говори такива неща.
— А вие не питахте ли по-късно родителите си?
— Те дори не споменаваха за сестра ми. Хората избягват да обсъждат смъртта. Тя е като мръсна тайна. И все пак, в известен смисъл е най-важната част от живота. Без нея съществуването ни щеше да е немислимо.
Гаврътвам остатъка от шерито си.
— Защо поискахте да се върна?
— За да попречиш на историята да се повтаря.
— Няма начин. Историята винаги го прави. Ние само се преструваме, че се учим от грешките си. Всъщност всеки път си мислим, че ще бъде различно. А то не е.
— Ако наистина го вярваше, нямаше да бъдеш тук.
Изсмивам се гръмко.
— Точно сега и аз нямам представа в какво вярвам, нито защо съм тук.
— Тогава нека ти помогна. Смятам, че Джеръми Хърст е намерил друг проход към пещерата, която сте открили. И че води деца там долу. Завел е Бен и нещо му се е случило, точно както на сестра ти.
— Добре, съжалявам за това. Съжалявам за Бен. Също и за Джулия. Но не знам какво очаквате от мен да направя.
— Не става въпрос само за Бен и Джулия.
— А за какво тогава става въпрос?
— За Стивън Хърст.
Челюстта ми неволно се стяга.
— Той пък какво общо има?
— Вече от години възпрепятства изграждането на градския парк. Измисля всякакви поводи да бави проекта.
— Чух, че идеята му била да застроява терена с къщи.
— Той иска хората да си мислят така. Но всъщност брани онова, което е под земята.
— Защо?
— Мари е тежко болна.
— От рак, знам.
— Злокачествен рак. Остават ѝ месеци живот, може би седмици. Вече си отива.
Спомням си сцената в бара, накарала посетителите да притихнат. Мари няма да умре. Аз няма да позволя това да се случи.
— Не — поклащам глава. — Дори Хърст не е чак толкова побъркан.
— Но е отчаян. А отчаяните хора опитват всичко. Надяват се на чудо. — Тя се навежда напред и поставя сухата си хладна ръка върху моята. — Естествено, то рядко им се случва. Сега разбра ли защо поисках да се върнеш?
Аз разбирам и от това в гърдите ми се образува огромна, хладна празнина.
— Той иска да я спаси — промълвявам.
— А ти вероятно си единственият човек, способен да го спре.
30.
Разположил съм се на дивана, а на масичката пред мен стоят чаша бърбън и тестето карти. Още не съм докоснал нито едното, нито другото. Камината не е запалена и стаята тъне в мрак. Още не съм свалил палтото си. Студено е, но тук винаги е така.
В слабото сияние на луната, нахлуващо през кухненския прозорец, виждам Аби Очичките, седнала на креслото отсреща, да ме съзерцава със своя нов и още по-кошмарен взор.
Тя не е единствената ми компания. Не става дума само за стържещите, шумолящи звуци, с които вече съм свикнал. Наоколо има и нещо друго. Мълчаливо, но дебнещо. Отварям тестето карти — за пръв път от много време — и започвам да ги размесвам.
— Това не е мой проблем, ясно?
Запращам репликата в мрака и чакам то да ми възрази. Отговор няма, но усещам очите му върху себе си, пълни с чернота.
— Вече веднъж опитах да се намеся, но не се получи.
Тъмнината настръхва, шумоленето се усилва. Явно съм казал нещо дразнещо и неуместно. Раздавам картите на четиримата невидими играчи. После посягам към чашата и я гаврътвам наведнъж, черпейки фалшив алкохолен кураж.
— Не дължа нищо на Хърст. Да прави каквото ще. Да си троши главата. Не ме е грижа.
Само че не е точно така, нали, Джо, смъмря ме тъмнината като родител, озаптяващ капризното си дете. Не става дума само за Хърст, а и за Мари. За едно момиче, към което някога изпитваше чувства. За една жена, която умира и заслужава да си отиде в мир от този свят. Защото има неща, по-лоши от смъртта. Знаеш, че онова, което се връща, вече не е същото. А ти си единственият, способен да го спре.
Опитвам да се държа твърдо, но тъмнината не трепва, не отстъпва. Напротив, приближава още повече, притиска ме като нежелана любовница. И сега виждам, че нещо друго се спотайва в нейните дипли. Фигури, смътни сенки в сенките. Да, мъртвите никога не ни напускат. Те са вътре в нас, във всичко, което вършим. В нашите сънища и кошмари. Представляват част от нас. А също от нещо по-голямо. От цялото това място. От нашата земя.